Стъкло


Тя беше седемгодишна и приличаше на ангел, когато за пръв път разтърси света.
Смееше се твърде гръмогласно, за да бъде прилично, а в синьо-зелените й очи имаше твърде голяма болка за възрастта й.

Скулптурата й цъфна в двора на училището. Над двуметрова богиня с разголена гръд и листа вместо коси, на всяко от листата неразбираем символ. После, като я питаха какво означават тези знаци,тя вдигаше рамене, но специалисти, занимаващи се с тайнствени науки, установиха, че такива знаци има.

Питаха я кой е авторът на скулптурата. Тя се смееше и сочеше себе си.
Невъзможно беше.
Има деца, гении в музиката. Има и такива, които не рисуват, зле. Други, които пишат невероятни за възрастта си римувани послания към света.
За подобно нещо не беше се чувало.
От произведението си личеше, че авторът притежава зрялост и е запознат с анатомията. Статуята представляваше опасност за тогавашния политически режим и трябваше на всяка цена да се разбере кой използва детето.
Дълго я баламосваха, ухажваха, заплашваха, разпитваха.
Говори със специалист скулптор. С изкуствовед. С дузина анатоми.
Всички след това бяха убедени, че художникът е тя.
-Познава всеки орган на тялото. Нарича го със свое име, но го познава и знае за функциите му. Дете – гений.
Говори с психолози. Често им повтаряше.
-Исках да стана скулптор и станах!
Щом и те заключиха, че делото е нейно, следваха дълги дебати. За бъдещето й, за мястото на нейните способности в обществото, за статуята.
Имаше спорове и скандали. Накрая единственото, което се реши единодушно, беше статуята да бъде махната, защото заплашва моралните устои на трудещите се.
Тя не излезе седмица от къщи. Вдигна четиридесет градуса температура. А майка й, докато беше над главата й, също като нея плачеше й и нареждаше.
-Защо реши да станеш скулптор? Защо просто не решиш да станеш добра ученичка.
И тя стана. До четвърти клас, знаеш, материала и до осми. В осми в много отношения превъзхождаше и преподавателите си, но не го показваше. Трябваше да бъде добра ученичка, а това включваше в себе си и качеството да бъдеш обикновен.
Горе-долу, тогава се сближихме. За мене тя беше всичко. Аз за нея - малкото, което й трябваше да се чувства жива.
В следващите години бяхме неразделни.
Не сключихме брак веднага след пълнолетие. Аз трябваше да отбия военната си служба, а тогава е започнала да пише. Писа книгата още четири години. Отслабна и заприлича на призрак. Имаше огромни кръгове под очите и говореше странно. Налудничаво, но омагьосващо. Хипнотизираше с очарованието си. Колкото и да бе погрозняла.
Не съм голям познавач, но изгълтах книгата за дни. Почувствах, че гледам различно, че има нещо друго, нещо повече от мен в гърдите ми. Имах усещането, че съм станал по-богат.
Книгата й беше върната от седемнадесет издателства.
Режимът отдавна беше паднал. И се съмнявах, че пак ще изживее онова, което изживя като дете.
-Остави ги. Те не разбират…-не намерих подходящи думи да я утеша.
-Исках да стана писателка и станах…
Прегърнах я.
-Защо не поискаш да бъдеш съпруга?
Усмихна се и това беше отговорът й. От този ден нататък седем години това беше отговорът й.
Разхубави се пак. Стана дори по-красива от преди. По-красива и от ученичка. По-красива и от времето когато беше ангел. Сега беше повече от ангел. Паднал ангел.
Любеше, все едно беше няколко. И всяка с различна емоционалност и предпочитания. Раздразних ли й се, ме иронизираше, но тъй мило, че прихвах да се смея с нея, на глупостта си. Слагаше някакви магически билки в храната и не исках да ям никаква друга гозба, освен нейната, а тя обичаше да готви. Не затвори живота ми в прегръдката си и семейното ни гнездо. Напротив, преди това се чувствах ограничен. Тя ми откри врати…
И един ден без всякакви причини изчезна.
После открих бележката от една издателска къща.
Отдавна бяхме забравили книгата, а тя е водела свой живот, докато накрая…
Попаднала е там, където е трябвало да попадне преди години.
Свързах се с хората по телефона. Те отговориха, че още чакат съпругата ми да се появи, но нея я нямало.
Обявих я за издирване.
Два месеца по-късно открих писмото й.
„До теб съм. Така трябва. Исках да бъда стъкло и станах…”
Полудяла ли е? Не, не е. Често хората са си мислили така за нея, но накрая все се оказваше, че тя е пожелала да бъде. И е станала.
Не посмях да отворя прозорец. Ни да си сипя вино в чашка. Да обърша огледалото от прахта.
Все се боях да не я счупя.
Една сутрин, като се върнах в къщи след нощна, видях, че вратата ми е разбита. Крадци бяха направили погром. Били усетени и полицията извикана. При арестуването си оказали съпротива.
В апартамента ми всичкото стъкло беше натрошено.



магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Музите

  Тя се разплака. Той й повтори, че е щастлив. Нищо, че ще забрави. След това пак се любеха. Накара я отново да му разкаже, вече без да плач...