сряда, 13 юни 2012 г.

Авторът на това произведение

                                                   
„Авторът на това произведение, разчита на неумението на своите потребители, да различат уникалното от несполучливата имитация на съществуване, която представя като творба претендираща някой ден да разкрие истината…”
Задрасках, омачках листа, изпотих се, вбесих се. Не, твърде мек съм. Трябва да го размажа. Като с бухалка да го размажа.
Кръв да плюе, кръв да диша, с кръв след това да пише, кръв да изхожда и с кръв да мие кръвта си. Да полудее. Това трябва да сторя. Защото искам, защото мога, защото ми е противен. Не знам защо ми е противен, но така съм решил, защото аз мога да решавам. А който каже „аз мога”, това означава, че може.
Вече никой друг.
Няма творци.
Умрели са. Складирана е прахта им в библиотеките. Никой не я чете. Който я чете е за лудница. Аз също съм за лудница. И съм си в лудница, но сам съм си избрал стая. И си вярвам, че аз съм арбитъра на изящният вкус. И толкова си вярвам, че и останалите в отделението ми вярват.
Няма творци.
Аз ги измислям. Рисувам им миглите, пробождам им очите. Пия мозъка им със сламка през тях. Капвам малко джин и малко тоник, за да подобря вкуса. После се оригвам срещу лицето им, а те ми благодарят.
Този ще го размажа. Защото гледа като катеричка и има големи уши. Да си призная, не дочетох докрай писанията му. Напоследък моята дебелана ме побърква. И без друго беше петстотин килограма, а сега като напредна бременността й, мога да я показвам срещу заплащане на хлапетата в блока. Всички ще повярват, че е слоница. Побърква ме с нейните фалшиви тревоги. Още месец остава, а аз трябва да творя. По-скоро…Престани!
Иде ми да я убия. И без друго ме привлича точно толкова колкото всички останали жени. И на по десет и на сто и десет години. Не, че не ме привличат, но имам различна сексуалност. Аз открих, че съм моносексуален. Не ми е необходим партньор. В мен е хармонията и вселената….
Престани, дебелано!
Уморява ме. Дали да я убия. Няма да стане. Аз я обичам. Защото въпреки, че не ме привлича повече от останалите жени е вече част от мен и моето достойнство. От лудостта ми и жаждата да бъда обективен когато е невъзможна обективност. От възвисената ми интелектуална стерилност. От моята моносексуалност. От…
-Побъркваш ме!-креснах й.-Престани…Много е важно за мен да завърша студията.
Разтреперих се. Не биваше да паля. Не пуших вече десет дни, но не можах да издържа. 
Замай ми се свят. Понятията заиграха. Отлепих се от пода. Прелетях няколко метра и кацнах пред клавиатурата. Пръстите ми заиграха.
Ще го размажа!
Това заслужава този мегаломан!
Никой не твори. Всички разрушаваме. Няма в този свят любов. Има борба за надмощие. Оцеляват най-силните. Няма добри. Няма зли. Всичко е природа.
„Авторът на това тъй наречено произведение може да се гордее с квинтесенцията                            своята посредственост.  Алфата и омегата на своята бездарност. Пълната неспособност да преосмисля и прецени кое си заслужава и кое не си заслужава да го има. Това жалко подобие на любов и порив което виждате е незрялото отношение на автора към социума, към световната подредба и живота изобщо. То е обида към самият живот. Типичен пример за халтура. Мислех, че на това място е недопустима…Бъркал съм, съжалявам…”
Май е доста злобничко. Е, такова си заслужава. Сърцето ми развълнувано подскачаше. Благодарение на моята истерична слоница. Ако не ме ядосваше толкова, нямаше да успея. Почна се. Нататък ще се лее. И забарабаняха пръстите ми по клавишите.
„Интелектуални екскременти…”
Ха-ха. Това наистина е добро. Ще го нацеля право в диафрагмата, а после кръц надолу. И кастрирах го…
„Разтегнатото от ненужни прилагателни изречение прилича на сопол. И буди у потребителя същото чувство каквото будят телесните секреции…”
Докато пишех се уверих колко некадърен е в действителност. В началото не ми изглеждаше така, но сега наистина го намразих.
След около час напрегната работа и няколко цигари най-сетне свърших. Бях изтощен като след продължителен секс.
Трябва да се разходя и да пийна нещо.
Пуснах принтера.
Ще науча изказването си наизуст. Ще го репетирам и ще го кажа с онази интонация която ще е най-смъртоносната.
Целунах слоницата си, а тя тъй и не разбра защо съм и толкова благодарен.
Купих си бутилка водка. Седнах в парка като щастлив алкохолик. Разгърнах листовете и започнах да си чета и да си чета материала. Стараех се да не пия много. Не биваше да изглеждам на промоцията пиян. Така нямаше да вземат сериозно думите ми. Водката обаче доста ми се услади. Денят беше слънчев и прекрасен. Аз щастлив. Осъзнах се когато бутилката беше разполовена. Оставаха ми два часа. Не бива да пия повече. Ще ида да го прочета на някой.
Станах от пейката и оттук насетне ми се губи известно време…
-Авторът на това тъй наречено произведение може да се гордее с квинтесенцията                            своята посредственост.  Алфата и омегата на своята бездарност. Пълната неспособност да преосмисля и прецени кое си заслужава и кое не си заслужава да го има. Това жалко подобие на любов и порив което виждате е незрялото отношение на автора към социума, към световната подредба и живота изобщо. То е обида към самият живот. Типичен пример за халтура. Мислех, че на това място е недопустима…Бъркал съм, съжалявам…
Опомних се в сепаре на стриптийз бар. Момичето ме изгледа нацупено.
-Господ няма да е доволен от критиката ти. Да знаеш. Това пък което виждаш е съвършено. И е от него. Никакъв силикон…
-Не, не за теб…Колко е часа?
Време беше.
Притворих очите като излязох навън на светлина. Трябва само да се наплискам с вода и изобщо няма да личи.
Казах си го без грешка. Чак малката се обиди. Нямах намерение да критикувам нейното. Не знам от Господ ли е, както твърди, или е от дявола. Не са ми в компетенцията. Те са големите шефове. Ако ги има.
Симпатична беше.
Как изглеждаше?
Забравих. Май забравих и изказването си.
Къде е!
Къде е шибаният лист! А ето го…
Повторих го осемнадесет пъти докато отивах към залата.
Оставаше половин час до началото на промоцията. Иззвъня телефона ми. Жена ми беше родила преждевременно. Детето – живо и здраво. Никакъв инкубатор. Твърде едро за недоносено.
Отрезнях, ама се почувствах по-пиян.
Не го очаквах. Дойде ми като гръм от ясно небе.
Таксиметровият едва не катастрофира, но аз продължавах да му крещя, че кара бавно.
После ми дадоха да подържа детето.
Исках да кажа нещо, но толкова щастлив бях, че не можех да си събера мислите.
По-късно, много по-късно, разбрах, че съм рекъл:
-Авторът на това тъй наречено произведение може да се гордее с квинтесенцията на своята посредственост.  Алфата и омегата на своята бездарност. Пълната неспособност да преосмисля и прецени кое си заслужава и кое не си заслужава да го има. Това жалко подобие на любов и порив което виждате е незрялото отношение на автора към социума, към световната подредба и живота изобщо. То е обида към самият живот. Типичен пример за халтура. Мислех, че на това място е недопустима…Бъркал съм, съжалявам…

1 коментар:

Follow by Email