понеделник, 11 юни 2012 г.

Страх

                                                               Колаж: BG Север

Чудовището бъркаше вътре в мен. Измъкваше ме навън. Крадеше ме. Крадеше ме от самия себе си. А аз не свършвах. Не свършвах защото ме беше страх. Много ме беше страх. Винаги ме е било страх от високо. Винаги. Чувах я да се смее. Четеше ми мислите. Знаеше, че ме е страх и че само се правя на герой пред нея. Знае, че я харесвам. И затова е жестока. Всички жени са жестоки когато ги харесваш. Сигурно от татко съм го чувал.

На колко метра съм? На хиляда или две хиляди…На един милион. И от пет да падна на кюфте ще стана. И от сто да падна пак същата работа. Ще трябва да стигна. Някак да стигна. После не знам как ще сляза. Да викат пожарната и да ме вземат с вертолет. Баща ми хубаво ще ме напляска, но от него не ме е страх. Сега ме е страх…
Искам да затворя очи, защото ме е страх от високо. Много ме е страх. Не мога да ги затворя, защото няма да виждам стълбите. Пипнешком няма да се оправя. И без друго ръцете едва ме държат. Краката ми все едно не са мои, а терасата на върха на комина е далеч колкото луната. Трябва да гледам страха в очите си. Най-големият. Иначе останалите ще ми се смеят. А те също си имат страхове. Пирата го е страх от кучета. Чемшира го е страх от мен. Петелът от момичета. А техните страхове не можеш да разбереш. Преструват се, че ги е страх от всичко, за да скрият от какво ги е страх истински. И се надсмиват над чуждите страхове. Но над моя няма да успее и Тя. Тя няма друг прякор, а на името си не се обръща. Не отговаря. Не иска да го чува. И не я наричаме с него, а така както желае: „Тя” . Владее останалите. И момичета и момчета. Всички й викат Тя. Тя си вика Тя. Майка й като я чу веднъж хубаво й се посмя. Каза й, че това е признак на психическо заболяване. Хубава е колкото дъщеря си, но е голяма жена. Говори се лошо за нея в махалата, но това е защото е ослепително красива. Някой ден и за Тя ще се приказва така. Освен, ако Тя не пожелае да бъде моя. Тогава на никого няма да позволя. Аз не се боя от никой и от нищо друго освен височините. Страх ме е. Защо и аз не знам. Сигурно като порасна ще се оправя. Мислех си, че никой няма да го забележи. Но Тя усети. От няколко дена говореше за комина на фалиралата консервена.
Тръпки ме побиваха като го погледнех. Грозен. Себичен. Приличаше на кула на откачен учен който си прави експерименти с хора.
„Който се качи догоре е голям. Защото ще види другите малки. Ще го харесам, но никой от вас не може да гледа останалите от високо.”-предизвикваше и се забавляваше. Чемширът веднага се опита да си пробва героизма, но го изгледах на кръв и омекна. Знаеше за симпатиите ми към Тя.
„Да. Така си мисля. И като пораснете няма да сте достатъчно пораснали да гледате другите от високо. А така трябва! Аз ли да се кача? Много искате…За да ми гледате отдолу гащичките. Много искате. Мухльовци. „
Започна да ги къдри такива. Говори като побъркана. Чак пламтеше и упрекваше. Сигурно наистина има психическо заболяване, но е чаровница. Истинска фурия е. Какво е фурия? Няма значение. Нещо добро е. Така наричат желаните жени.
-Ще се кача!-рекох и тогава прочетох в очите й присмеха.
Разбрах, че присъдата е окончателна. Хвана ме яд. Забравих и страха си от височините. Толкова ме беше яд. Всичко беше клопка. Забелязала е, че я харесвам и е искала да ми се посмее. Досетила се е от какво ме е страх. Всеки го е страх от нещо и тя е умна и го знае. Търсила е слабото ми място и го е намерила. Как? Нямам представа. Отгатнах всичко в подигравката в погледа й. Смята, че не съм способен да се изкача заради страха си.
Когато хванах първите железни стъпала ръцете ми вече плъзгаха от потта.
Няма да ме издържат.
Ще се изпързалям и ще се размажа като жаба.
Погледнах на горе. Коминът се беше забил в небето като фас в нечия уста. Видях изражението й в облаците. Тя ми се присмиваше оттам.
„Не можеш да ме стигнеш. Не можеш…”
Отведнъж престанах да я харесвам. Идеше ми да се обърна и да й зашлевя два плесника. И трябваше да го сторя, но вместо това запълзях нагоре. От третият или четвъртият метър станах сто и двадесет кила. Земята ме дърпаше. Гърдите ми не можеха да поемат целият кислород който нахлуваше в тях. Спомних си, че тази вечер имах филм за гледане, а това ми се стори толкова далечно, че ме доведе до сълзи. Нямаше никога да гледам повече филми. Никога. И няма да бъда същият. Страх ме е. Не може човек да се прибори със страха си и да остане същият. Не може. Той умира. Друг го обзема. Другият е по-силен, но обикновено по-лош. Защото страхът е нещо човешко. Защото всички си го имат…
Спрях се. Реших да сляза надолу, но вече бях толкова високо, че носеше еднакъв риск, а и долу ще ми се присмиват.
Значи от подигравките ме било по-страх отколкото от височините.
Така ли е винаги?
Изкачиш едно стъпало чака те следващо. Покориш един страх, очаква те друг.
Не искам да научавам от какво още ме е страх. Сигурно ще е прекалено страшно за да го осъзная. Ще загубя разума си, разбера ли го.
Трябва да слизам!
Тогава се отвори портала.
Все едно се събудих, но и преди това бях буден.
Коминът беше изчезнал. Намирах се в затъмнена стая с много папки. Тя се беше превърнала в мъж. Говореше ми бащински, а аз бях вече голям.
-Научи много неща.-изрече ми новият й облик-И трябва да ти кажа, че се изкачи бързо по служебната стълбица. Ще те предложа за повишаване в звание. Редно е, обаче да си помислиш дали ти искаш да продължиш нагоре. Помисли…
Затворих очи и видях стъпалата. Вече не бяха от метал, а от човешки кости.
„Къде попаднах? Къде?”
-Чий са костите?
-На хора спрели да се изкачват. Какво има!-гласът му стана остър-Ние сме войници. Забрави ли! Войници! Цивилните ни дрехи са карнавална маска! Е?
Прецених, че назад пътят ми е отрязан. Твърде високо се намирах. Върхът ми се стори по-близо.
Тогава той хвърли на масата снимките.
-Твоя приятелка от детинство. Лесно ще спечелиш доверието й.
Взрях се, познах я…Времето се върна назад и се озовах отново на комина…
„Ще сляза и ще й кажа, че за да се изкача толкова високо, един ден ще се наложи да я предам…”
Небето над мен се беше смрачило. Бляскаха мълнии. Топли капки ме удариха по рамото и бузата.
„Ще помислят, че съм се уплашил. Никой няма да ми повярва, че съм преминал през портал на времето и съм работил към тайните служби…Хубаво ще ми се посмеят…”
Помнех част от живота си като възрастен. Оказа се, че страховете са много повече. И колкото по-смел си, толкова по-голям е броят им. Много победих, с много се примирих. С други свикнах. Някой тешах. Други заобикалях от далеч. Страхът ми беше приятел, а в живота който водех знаех, че на никой приятел не можеш да имаш безкрайно доверие. Изучавах го. Следях го, докато пазеше гърба ми. Знаех, че е добър партньор. Истински професионалист, но не можех да го изпусна от поглед и от разум. Научих се да го познавам и да го разбирам. Не предполагах, че още е останала у мен, онази детска черта: боязънта от подигравката. Оказа се, че това е най-големият страх. Знаех какво ще ме сполети продължавам ли да се катеря нагоре, но предпочетох него пред това да издържа няколко подигравки които след седмица ще забравя…
Порталът отново се отвори.
Нагоре стъпалата не бяха от кости, а от лед. Трошах ги с краката си, топяха се в ръцете ми. Пръскаха се със звънене. Чезнеха. На мигове опора ми беше единствено въздуха. Впивах нокти когато нямаше стъпала. Чупеха се и се улавях миг преди бездната да ме погълне. А връх нямаше. Катерих се по Вавилонската кула. Под мен беше човешкото. В един момент се изплъзнах от тялото си. Собственият му крясък го погълна, а аз продължавах да се катеря нагоре и нагоре.
Надолу под мен бяха останали опасните интриги.
Нямах вече дори страха си.
И сам се превърнах в своя страх.
Озовах се над тъмнината и светлината. Над зенита. И прогледнах с други очи.
Толкова високо бях, че не хората, а села и градове ми се струваха мравки. С едно движение на химикалката можех да ги прегазя и залича.
Отдолу чувах как останалите деца скандират името ми, но това не бяха шестте деца от махалата, а милиони деца.
Проглушиха ме и полудях. И осъзнах, че мога да ги сгазя. Но не исках. Трябваше да сляза при тях да ме чуят.
Но вече бях твърде високо.
Трябваше да сляза по-рано. По-рано трябваше да сляза…
И се озовах отново на комина.
Бях стигнал едва до средата.
-Ще ми се подиграват…-промърморих.-Но после ще е късно да сляза…
Почувствах тържество в сърцето си. Засмях се.
И после започнах да слизам…нагоре.


Хорър, трилър, социална драма

диаболо и приказна фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email