Гола, порочна и истинска

Текстът я галеше, искаше, целуваше.

Не го четеше, отдаваше му се.

Искаше й се да му кресне: “Престани!”, но той нямаше да я чуе, а и ако някой можеше да престане, това беше тя. Него просто го имаше, а тя сама се изкушаваше.

Той не я чувстваше сега, почувствал я беше. Отдавна почувствал, привършил с нея. Сега и нейното настояще, живият й живот, приличаше на негово ехо.

С топли и студени пръсти лъкатушеше по нея. С разтворени мокри устни. Събличаше я с ръцете й. Ръката й върху мишката трепереше.

Искаше й се да затвори сайта. Това не бяха подредени думи, а живо същество. Някой можеше да влезе в кабинета, ако я намереше в тази поза!

На луната се чувстваше, не на работното си място.

Преди да се реши да потърси автора, разбра, че е мъртъв, а беше набъбнала мисълта. Почувства облекчение, че не може да го стори.

Би му се отдала. Само за да си докаже, че е мъж, че е мъж като останалите, нищо особено, нищо демонично, ни ангелско. После щеше да съжалява.

На два пъти омъжена прояви слабост и сексуални интереси към мъже които не означаваха много за нея. После й тежеше, за да оправдае постъпката се насилваше да се влюби в тях. Месеци – дупки, сиви сенки и болезнена реалност. Усещане за различен избор, напълно лъжовно. Зле построени мисли и сумрак, сумрак.

Пак щеше да се случи точно така, знаеше го.

Драскаше със звуци като с набола гърда зърната й и те набъбваха, някои изрази я обливаха като дихание, смесица между юлско, твърде тежко, селско от уморено поле по пладне и острият дъх на мачо.

Разбъркваше й мислите, впиваше устни между бедрата й, но най-лошото е, че се откриваше в него. Като неизявени същности.

Каква би била, ако беше постъпила различно. Несъзнателно подражаваше на различни персонажи които откриваше в него.

-Проклет негодник! И пише нищо!

С такова усещане оставаше, защото още щом затвореше текста, всякакъв смисъл се губеше. Оставаше без спомен от прочетеното и имаше чувството, че то работи в нея, че текста я е погълнал в своя реалност в сюжетната условност, където тя ще повтори грешките на героините.

На няколко пъти изтри сайта от фаворитите. Намираше си работа далече от кабинета. В къщи гледаше да не седне пред компютър. Веднъж издържа три седмици, но онова нещо я дърпаше.

Пръстите й често трепереха.

Гласът й беше напрегнат като преди любовна среща.

Издаваше се с поведение, че има нещо. Близки приятелки я попитаха да не би да е влюбена. Гръмогласно се засмя и призна:

“Да, в текст, моля ти се! При това на покойник!”

Обясни криво ляво и колкото да ревнуваше показа какво чете, а те й се зачудиха. Нищо особено, какво пък толкова! Да, обективно погледнато: нищо. Изглежда нямаше литературна стойност, а просто някакво закодирано послание, черна магия, конкретно към нея или жена като нея. Нямаше обяснение иначе.

Какво пък толкова, наистина! И по-нежни и страстни неща е чела, това дори изцяло не разбираше. Пак усети дланите му, плъзнаха се под полата й. Дъхът й спря, замижа, отметна глава.

Телефонът звънеше, но го чуваше друга в друга реалност.

А текстът продължаваше да я гали, впи устни в шията й.

Веднъж съблече нимфата й, душата й.

Спря дъха й тогава и видя как от нея навън се изплъзва непозната гола хубавица. Непълнолетна, скандално разкрепостена, с вирнати малки цици и вирнато носле. Той й разплете плитките и косите й се изляха като ден из стаята.

Малката имаше най-прекрасното дупе във вселената, но освен дупе беше и Плодът на живота, а той не смееше да го отгризе, само го целуваше, когато самият плод желаеше да бъде отгризан.

Опомни се, пробила с нокти чоропогащника си. Реши да потърси помощ на психолог. После й хрумна да се изповяда, защото не ставаше дума за болест, от болести се страда, а това, ако е страдание, какво е приятното.

До църквата не стигна, как ще описва в църквата какво изживява!

Не помнеше дали си прибра обратно душата. Хората около нея забелязаха, че изглежда по-млада. Започнаха да флиртуват даже приятелите на мъжа й, изобщо не си струва да се споменава за комшиите и за коцкара от съседния отдел. Един таксиметров шофьор и подари свой стих, посветен на нея. Каза й, че десетки пъти той я е карал до работата.

Не беше й направило впечатление.

Прие вечерята, даже и танцуваха. На всичко отгоре на “Хотел “Калифорния”, куража на момчето стигна до тук, иначе щеше да я има.

На друго изкушение не се подаде, защото за щастие, мъжа й беше станал по-нежен от когато й да е било. Май текста въздействаше и на останалите, но чрез нея. Защото текста я правеше да бъде гола, порочна и истинска.

Себе си да бъде, желанието си.

-Шегите на похотливият мъртвец! – засмя се.

По светли й се струваха улиците, дори и слънцето на ухажор й приличаше. С дългокраката хубавица от вестникарската будка станаха приятелки.

Всеки ден хвърляше на уличният цигулар по нещо. Преди й приличаше на старец, сега забеляза, че изобщо не е стар. Може би нямаше и четиридесет, просто дрехите му повехнали, а погледа му сатирски.

Напомняше й за текста.

Но то май всички вече имаха такива очи. Свиреше близо до офиса. Симпатяга. Кокетно му се усмихваше всеки път. С усмивка й отговаряше. Днес пак го няма. И снощи го нямаше, но деня беше толкова ангажиран, че нито до текст и беше, нито до непознат уличен музикант с пъстри очи.

Отвори да чете. Нещо мисълта й се губеше.

Не, не беше мисълта.

Четеше, четеше.

Не приличаше на текста, на този текст който я правеше тази която е напоследък. Странно й стана.

Сигурно най-сетне са прибрали и лутащата се душа на грешника и текста е умрял като него.

Същото беше и след обяд.

Но вече знаеше причината.

Не се чуваше гласа на цигулката отвън. Никой не беше разбрал кога и къде си е отишъл музиканта.

Музиката й е въздействала. Не текста. Но повече не я чу.

 

©Стефан Кръстев

2008