шеста история от поредицата: "Наричат ме Носталгия"
Погледнеше ли се в огледалото с очи на непознат – щеше да
види звезда, двадесет и две годишния виртуоз на палката, мокрия сън на десетки
хиляди жени; обсебилият душите им. С детско лице, нежни почти капризни черти.
Матова кожа, нежна като мелодия. Много тъмно кафяви очи, които съчетаваха любов
и агресия в толкова наивна форма, каквато обикновено е типична за децата
тръгващи на училище.
Погледнеше ли се през очи на приятел щеше да види суициден
работохолик, който се хвърля на повече задачи, отколкото е физически възможно,
изпълнява ги всички и по чудо е все още жив. Пословичен женкар и купонджия, но
на второто изглежда гледаше като на работа и му беше работа. Партитата са част
от живота на музиканта, но той им се отдаваше като публиката си, за да изгуби в
нея памет, а и да й звучи по-завладяващо.
Погледнеше ли се през своите очи, а това се случваше
понякога, виждаше лицето, което трябва да поддържа и всичко, което го очаква
през деня. Интервю по радио в морската столица, запис в студио намиращо се на
петстотин километра далеч, до което трябваше да се е добрал след шест часа. Три
часа по-късно – концерт. След концерта, почти задължително – парти. По малките
часове трябваше да легне за да се наспи, но обикновено лягайки не спеше. И
най-страшното беше, че обичаше с цялата си душа тези жени – някои на възрастта
на майка му, други – заради чиято възраст можеше да влезе в затвора. До една.
Обичаше ги.
Кога се запознаваше с новите партитури, кога ги разчиташе,
кога ги заучаваше, кога успяваше да ги усвои. При този вихър от срещи,
пътувания и нощни приключения беше невъзможно, но той изглежда не го знаеше.
Това беше Тео Х.
Истината е, че се отпущаше в ритъма на своето съществуване,
отдаваше му се, „чуваше го“ като мелодия, която дирижираше. Не би успял иначе,
но не си даваше сметка.
Концертът, който го очакваше в настоящата вечер беше в същия
морски град, в който астрономически даде интервю преди 24 часа, а за съзнанието
му бяха минали поне три седмици.
За пръв път му се случваше да изпревари времето.
Да има няколко часа в повече, които не знае какво да прави.
Толкова живял, толкова изпитал сега се почувства дете, за което всяка минута до
очакваното време е бездна.
Имаше седем часа, цели седем часа, а после подготовката и
концерта след девет часа.
Този път щеше да дирижира популярни мелодии от филми:
увертюрата на „Стар Трек. Филмът“, „Дюн“ от Ханс Цимер, „Смело сърце“,
„Последния мохикан“, „Стар Трек: Бунтът“, много от „Агент 007“, „Властелинът на
пръстените“ – нещо, което се прави често и от стотици филхармонии в света,
почти ежедневно.
Но той чуваше различно, знаеше, че е различно, имаше почти
недоловими от нормалния слух и интелект подробности. Беше внесъл нотките от
своето ежедневие и понеже беше свършил непосилното: да вкара живота си в
популярен саундтрак, спечели тези няколко часа.
За пръв път сякаш виждаше морето. Искаше му се да направи
хартиена ракета, купи си сладолед и се накапа. Една бабичка го нарече „моето
момче“, извади кърпа от джоба и го забърса, след което всички прихнаха. Качи се
на виенското колело. По едно време го познаха, една тийнейджърка изписка: „Тео
Х.“, при което го обиколиха, едва не го събориха и се почувства като невинно
момиче, което някак е попаднало на групова оргия, но хилейки се започна да дава
автографи. И се отскубна след като изписа двеста и първия: по чантички, по
билети, по бикини, по бедра, по картички. По кутийки от червила, бижута,
подаръци за близки у дома. По ризи, по опаковки, по листове с тайнствено
предназначение, в това дигитално време. Както се усмихваше почти проплака, че
му се ходило до тоалетна, само че той го каза: „мамчета, искам да пишкам“. Сви
зад фургоните на лунапарка, а след това със забързана походка, тананикайки си
под нос емблематичните тонове от „Агент 007“, сви по едни тесни улички.
Подмина плажа, продължи по камъните.
Седна и забрави, че го има. Превърна се в едно светло
щастие.
Свободно състояние на душата. Мелодията, която не може да се
чуе и която се рее високо над всичко, което се случва, интерпретира го и
пренася в неслучилото се.
Тогава я видя. Червенокоса скитница. Влюби се веднага в нея,
а тя му се усмихна.
Приближи се и свали твърде тежката за горещото време
маратонка.
Срещнаха погледи. Той успя да каже само: „По дяволите!“, а
тя:
-Нали? Ще ти разкажа една история. За брат и сестра, които
обикалят много, много години, разделени един от друг. Всяка просякиня си има
история, нали? Ще пуснеш ли нещо в обувката?
Тео Х. бръкна в джоба, намери развалените банкноти, дори не
погледна колко са.
-Проблемът е, че тази история е истинска – хладно изрече
червенокосата, - имаха си една много красива и много сърцата майка, която в
една нощ изчезна. Опитала се да помогне на един стар свой съсед. Съвсем
професионално. Беше медицинска сестра. Дядо Исус – така се казваше – Исус от
години страдаше от неизличимо заболяване. Живееше над нас. Не е можела да
направи много и е направила всичко. Само, че е нямало шансове. Разстроила се,
защо ли! Не би трябвало…Виждала е смърт на пациенти. Смъртта е част от
призванието на тези, които се борят за живота. Не, не би трябвало. Чуваш ли я?
Тео Х. я чуваше, чуваше тази мелодия.
-Кратко боледува. Няколко дни я тресеше. После излезе до
близкия хълм. Със завързани очи всички можехме да го обиколим, а тя го
познаваше най-добре. Изчезнала е. Просто е изчезнала. Не намериха труп. Търсиха
я със седмици. Не. Не е мъртва. И когато я обявиха за такава, спряхме да
растем. Сега съм на четиридесет, на колко ти изглеждам.
Изглеждаше на седемнадесет.
-Брат ми е на тридесет и пет, а изглежда на пет-шест.
Вярваше. Тео Х. вярваше във всяка нейна дума, не намираше
нищо магическо или фантастично в разказа.
-Трябваше да се борим с живота. Карахме я като улични
музиканти. Брат ми е великолепен музикант, а мелодиите, които мама обичаше да
слуша ни липсваха. Много ни липсваха. Знаеш какво означава това, нали? Само в
тях си връщахме хубавото време.
Момичето се разсмя.
-Наричат го носталгия. Някои и някога. Ама съм глупава, не
се представих, казвам се Яса. Искаш ли да чуеш моята филхармония Тео Х.?
Диригентът кимна.
Тогава Яса доближи длани до ушите му. Помилва го.
В началото не чуваше, а само усети, че го целува. С десетки
устни по цялото тяло. Лъкатуши с тях, свири по фибрите му, настройва го.
А после до сетна клетка, до сетен атом, до сетна мисъл го
превърна в химн, който зазвуча в космоса. Преминаваха комети, блъскаха се в
планети. Избухваха. Раждаха се нови.
Яса продължаваше да му говори:
-Трябваше да напуснем родното си градче и да не се задържаме
никъде, защото щеше да прави впечатление, че не растем. Трябваше и да се
разделим. Две червенокоси деца на едно място щяха да привличат погледи. Липсва
ми. Много ми липсва, казва се Мон. Тази вечер обаче ще се срещнем. Достатъчно
силни станахме, че да го направим.
Тео Х. не я чуваше вече. Чуваше космическата мелодия.
Яса тръгна към едната страна на скалистия бряг. Тео Х. на
другата. Скоро стигна един подлез и започна да маха с диригентската палка. Не
след дълго го познаха. Натрупаха се около него, следейки палката чуваха
мелодията, която звучи в него. Постояваха малко.
Тръгваха в произволна посока, забравили задължение, дом, кои
са.
Други преминаваха след тях. Виждаха и започваха да чуват, и
да забравят, разтваряйки се в по-голямата вселена.
Преди филхармоничния състав на Тео Х. да се притесни за липсващия
диригент се приближи момченце с цигулка. Приличаше на уличен музикант, с
омачканото си ретро облекло, съчетало взаимно изключващи се епохи: широки
шарени панталони, фланелка „Металика“, боси крачета и цилиндър. Без да каже
нищо – засвири на цигулката и с нея, започна да дирижира.
Концертът започна, а това не бяха популярните мелодии. Беше
нещо приличащо на тях, но много, много различно.
Концертът беше в Лятната градина, далеч отекваха звуците и
привличаха като магнит хиляди хора, на които действаха точно така, както
действаше Тео Х. с диригентската палка в подлеза, но понеже достигаха до ушите
на повече, действието беше много по-мащабно.
Скоро цялата Морска столица беше овладяна от масовата
еуфория.
Нямаше катастрофи. Колите спираха, от тях излизаха хора, без
да се притесняват от задръстванията. Нямаше удавници. Никой не влизаше в
морето. Известно време звучаха радиопредаванията от града, но скоро престанаха.
Седмица по-късно тежко въоръжени военни застанаха в железен
обръч и не пускаха никой да излиза или влиза.
Феноменът беше абсолютно непознат и докато учени и политици
търсеха решение, хората в Морската столица спряха да се обличат. Хранеха се
само с наличната храна, която ни плащаха, ни някой им забраняваше да вземат.
Когато се изчерпи, подкараха само на морския улов.
Нямаше да е достатъчен, ако хората отвън не изсипваха риба с
военните катери, които охраняваха града откъм море.
Сексуалните задръжки паднаха с дрехите. Нямаше вече лични
партньори. Всяка беше на всекиго, всеки на всяка, но не оскотяваха.
Забравиха за насилие, почти не се разболяваха, а на болните
намираха помощ.
Не говориха, но общуваха.
Те бяха част от акордите на мелодията, която беше
престанала, но те продължаваха да чуват.
Тя ги свързваше и превръщаше в едно.
Съзнание повече от човешко. Личност повече от всички.
Това беше ехото на жената, която в онази сутрин излезе боса
по хълма.
Ходилата й бързо се разраниха, а на нея й се струваше, че с
кръвта си сее макове, докато болката стана толкова непоносима, че тялото й се
разтвори в светлината на изгрева, а душата й се превърна в мелодия.
©Стефан Кръстев
3.07.2026
Няма коментари:
Публикуване на коментар