Червената рокля

 

Червената рокля

 

Тя излиза от студиото, заключва вратата, включва сот-а.

С почти танцово движение се обръща към колата и я отключва, опитва се да прескочи локва, високото й токче се килва. Прави залитане, плясва с пръсти в калта, плиска чорапогащник и белия шлифер, надава кратък писък и започва да се смее.

Куцука, защото токчето е счупено. Сваля обувките си, хвърля ги между задната и предната седалка. Сяда пред волана, с ловко и грациозно движение, смъква увредения чорапогащник, мачка го и го оставя до себе си.

На завоя, докато изчаква да се източат имащите предимство, замеря с чорапогащника контейнера за боклук. Вдига победоносно ръка, че го е улучила.

Има лунички и погледът й винаги е леко учуден.

Естествено рижа е, съвсем леко изрусена. Има детско изражение, но усмивката й е порочна; тръпчиво, прелъстително порочна.

Трябва да е на танци.

Така знае и мъжът й, че е на народни танци.

Но колата й подминава залата. За миг поглежда към прозореца, където вижда танцуващите момичета от групата й.

Неволно е разтворила устни.

Неволно езикът е между тях.

Неволно се плъзга по горната й по долната. Коленете й треперят, все още се виждат няколко капки по прасците й.

Спира колата в сумрачна уличка.

Пак е започнало да вали.

Излиза боса от колата. Изглежда не се притеснява от това, че вали.

Дори обръща лице нагоре. Има вятър. Клоните на дърветата се блъскат; пръскат с едри и немного чисти капки лицето й, а то е изписало и сладост, и дяволитост.

Бърка в чантичката. Вади телефона.

Струйки дъжд се стичат по дисплея му. Маникюрът й драска пътечки, докато набере търсения адрес на GPS-а.

Завърта се и неволно сочи с пръст една от сградите. Системата я води. Съвсем близо е. Застава пред интеркома, натиска.

Жужене. Влиза по мрачното стълбище. Леко обезпокоена е.

Тръгва по стълбищата нагоре.

Шлиферът й е бял, въпреки, че е напръскан. Сега изглежда снежен. Цепката му е дълбока, разголва дългите й бедра до умопомрачителна граница. С бледата й кожа, с изрусената й коса изглежда не от плът, а от душа и все пак – по-сладострастно докосваща.

Стига до масивната врата, колебае се.

Не е сигурна дали е на правилното място, но той й отваря.

Висок е. По-блед от нея. Косата му е блестяща, бяла, стегната на опашка. Изражението му е на птица, някои биха го нарекли „орлово“, но не, не, не.

Някак по-стилизиран е, има нещо твърде човешко в хищния му и птичи облик.

Прилича на някакъв ангел. Може би паднал.

Сравнението би му харесало. Не е гений, но е добър поет.

Сумрачно е в стаята. Някак западнало, обзавеждана е около средата на миналия век. Не е неподдържана, но не е и особено поддържана.

Откроява се овалното огледало. Изглежда рамката му е от слонова кост. Не се връзва с останалите предмети, по-скоро е портал към друга реалност или магически фетиш, който предизвиква желанието у красавиците да се събличат и да се наслаждават на отражението си и тя го прави.

Преди да е паднал шлифера, вече се е съблякла с усмивката си.

Това вече не е съвсем тя. Някаква нейна четвъртина, осмина или шестнадесетина е, в която са концентрирани най-приятните й усещания, а всичко останало е захвърлено.

Мисли, страх, връзки с реалността.

Толкова е красива и щастлива, колкото мъжът й не я е виждал.

Освободена, истинска, порочна и божествена.

Под белия шлифер е червената рокля. Вечерната, с голите рамене; струва почти колкото паркираната й кола отвън, но поетът изглежда не го знае.

Можеше да я разкопчае и започна да я разкопчава, после изглежда забрави как се прави, искаше да къса и я разкъса.

Виждаше се по устните й, по притворените й очи, по гънките на тялото, че се киска и писка, че се смее и мърка и иска още да късат, но вече няма друго какво, освен собствената й плът.

Хваща го за ръка и го води към другата стая.

Леглото не е празно.

Тъкмо се е събудила другата. По-гола й от нея, но изглежда бърза, защото и двамата й показват, че иска да остане с тях (и тя няма нищо против), даже съжалява, че не може.

Остават двамата.

Не са в леглото. Поставил е дупето й на нощното шкафче, прониква в нея.

Натискам спусъка. Снимам. Снимам. Снимам.

Тук ги улавям особено добре. В другата стая щеше да ми е по-трудно, защото нямах пряка видимост. Помагаха ми инсталираните камери, но те са мазало. Никакво качество, добре, че поне имам око.

Красиви са. Заради сумракът приличат на черно бели.

Аленият само китайската роза до перваза и силно начервените й устни.

Шкафчето ще се разпадне.

Разпадна се.

Хилят се.

Тя се държи за бедрото. Изглежда се е одраскала на някаква треска. Сега освен японската роза и червилото й, ще аленее и кървавата диря, но не е никак смешно, а тя се смее.

Виждам телефона. Стационарния. Не, че мога да разбера при това осветление, но ми се струва сив. Има ли значение?

Сив телефон…алена диря кръв. Връзва ли се? Сигурно.

Иде ми да позвъня. Да им кажа да повторят последния дубъл. Пак да разбият шкафчето, а тя да се хване на одрасканото място.

Вече са в леглото.

Главата е между слабините й.

Защо не ги оставя насаме? Дойде ми и без друго много.

Вир вода съм. Хлъзгам се по клоните. Мога да падна. Направих достатъчно снимки и не знам, дали съм само мокър от дъжда или не е само дъжд по лицето ми.

Сега и на мен ми става смешно, че се сещам онзи възглупав виц: че онези, които плачели под дъжда, приличали на тези, които пикаели в басейните.

Но, не…не плача. Ще ми се!

Има защо, но не плача. Не ми се получава.

Никога няма да пробудя такава страст като този.

Никога няма да ми се отдаде така жена, както прави тази.

От тези 90 и не знам колко процента мъже съм, които печелят и жени, и състезания, които имат дух да побеждават, кураж да купуват и продават на едро, но не познават подобен екстаз.

Утре ще срещна, която и да е било от любовниците му и ще му я взема под носа, но няма да изпитаме и една стотна от това, което са изпитали заедно.

Ще ми се да падна от дървото!

Не, не плача. Смея се на себе си.

И чувам. Чувам ясно. Не, че до мене могат да стигнат звуците. Чета по устните. Тя казва:

-Това определено не е бяло вино!

Той:

-Не е и амброзия! Ти си…

-Обичам семето ти, то е амброзия.

-Време е да пропишеш!

-Ами! По-добре е да ти се отдам!

Смеят ли се? Не. Нещо друго е. Нещо, което простосмъртните не разбираме.

И пишат, буквално пишат с устни по телата си.

Това не са траектории на обичайните целувки.

Много двойки съм снимал.

Тези правят друго. Пишат. Правят се на поети.

И знам какво пише по долния край на корема му. Че му посвещава този стих.

Не, не мога да чуя каква музика са си пуснали, далече е. Пък и сигурно са си я пуснали тихо. Но сякаш я чувам – Шопен е.

Толкова са красиви, че сега, ако вместо фотоапарат имах снайпер, щях да стана убиец – психопат. Само за да увековеча този божествен миг.

Това щеше да е моят кървав шедьовър и тяхното Успение, защото са съвършени и както и да продължи живота им все ще е пародия на тези мигове.

Смея ли се? Не. Нещо друго е. Нещо, което простосмъртните не разбираме.

Лежат един до друг, на онова легло са, но са в небесата.

Пушат ли? Така изглежда. Но не…

И двамата са непушачи.

Толкова спокойни и щастливи след секс са, че виждам архетипа, иначе са някакви отблясъци по прозореца. Ако можех да снимам това, което виждам, щеше да е художествен шедьовър.

Е, снимките ми и без друго не са за изложба.

Отпуснах хватката си, плъзнах се от клона по стеблото и цопнах в насъбралата се локва.

Свалих обувките си като хубавицата и като нея ги хвърлих в колата си.

2.

Студиото за красота не е само нейно. Има си съдружничка, но екипът от три момичета и две момчета си е неин. Фризират, гримират, епилират, татуират; правят маникюр и педикюр. Момичетата се държат като бисексуални, но не са. Момчетата не изглеждат бисексуални, а са.

Клиентките са нейните красавици, а тя е толкова хубава, колкото най-хубавите.

Казва, че прави за тях, най-важната процедура.

Заразява ги с усмивките си.

-Не вярвате ли? – момчетата и момичетата са се събрали около нея.

Още пият кафето си, първата им клиентка ще дойде след 20 минути.

-Напоследък си по-красива – забелязва единия от татуистите й.

-Ти, сериозно?

-Изглежда да – обажда се маникюристката. – Нещо се е случило, нещо хубаво и ти сега ще ни разкажеш, палавнице.

-Значи вече съм ви разказала достатъчно. Мисията ни е да накараме вида да говори.

-Тази се чука с поет – намесва се другия татуист, без да си има представа, че е улучил истината.

В отговор е замерен с някакъв безобиден предмет, което е достатъчно потвърждение на изстрела му на посоки.

Не забелязваме прегрешенията най-вече защото са твърде очевидни, най-вече когато са твърде очевидни.

Наблизо съм. Стоя на пейката на стрийт фитнес площадката, която пък е точно до салона за красота, но съм незабележим като прегрешение.

Денят отминава като минута. Днес не вали. Дори е твърде топло, твърде сухо за сезона.

Тя затваря салона и тръгва към колата си, изчаквам малко и се качвам на своята.

Напускаме града.

Следващият няма общо с живота й, нито с живота му.

Случайно място, което са си избрали за любовно гнездо.

Не ми е трудно да се досетя в кой хотел ще ангажират стая. Професионалист съм.

Етажът е твърде висок, че да бъдат заснети, но достатъчни са снимките на рецепцията. Ръката му на дупето й, нейната по корема му. Ухилените им лица срещу администраторката, целувките им на лоби бара.

Не е облечена подходящо. Друго щеше да бъде да е с червената рокля.

Онази, която този разкъса.

Не я ли заболя.

Не можах да я снимам в онази стая, иначе щях да потърся лицев мускул, с който издава болка. Не вярвам да не е изпитала, и тази болка да не й е доставила удоволствие.

Бутиковата дреха не беше просто разкъсана, тя беше пренесена в жертва, което обърна любовната игра в религиозна екзалтация, обикновената изневяра във възнесение.

Какво ли стана с роклята! Лежеше на пода като убито живо същество!

Нима са я хвърлили в боклука?

Снимах ги как се изкачват по стълбите.

Снимах ги и пред вратата на стаята. Номера й: 417.

Поне да беше: „666“ или поне „69“.

Да можех да снимам звуците. Смеха й. Прекрасен, ужасен, отдаден, сподавен, заглъхващ.

Едва ли е скъсал ластичната й поличка.

Или пък прашките, купени за центове от сексшоп.

Дали няма да й купи червена рокля!

3.

Стоя на пейката пред апартамента му.

Чета си по телефона стиховете му и ми изглежда все по-слаб и по-слаб поет.

Стиховете му толкова бледнеят пред преживяванията му, че сякаш се гаври със себе си. Но лайковете му и все от хубавици като последната му – безброй.

Иде ми и аз да се влюбя в него.

Не е лесно да си глупак, но е прекрасно, когато оглупееш по някого.

Ще му го пратя с лична, че да си го вкара в стиховете.

Да бях им позвънил по телефона онази вечер!

За да ги попитам за червената рокля.

На обичайното паркомясто спира съпругата му. Изчаквам я да се доближи. Възниска с пищен бюст и къдрава къса коса. Прилича на сладка болонка.

Подсвирнах й. Обърна се и като ме видя, направи онзи жест с показалеца: „ела, ела ми тук“.

В асансьора ме попита: „Е?“

У дома: „Кафе, коняк?“

Не пия на работа, а имах още задачи. Има толкова много измамени.

Пуснах й клип по телефона и й го дадох.

-Какво е това? – попита.

-Това е трейлър, останалото е във флашката.

-Хубава рокля…-забеляза, гледайки клипа.

Започна да хълца. Поставих в ръката й флашката.

-Да. Благодаря – рече ми, стана за малко и се върна с плика за писма, който ми връчи, - преброй ги.

-Не, няма нужда. Благодаря.

-Добре ли сте? – попита ме тя.

-Не съвсем – признах й искрено.

-Винаги ли приемате работата си толкова лично?

Не. Никога не го правя. Но онази с мъжа, беше жена ми.

Освен това, чувствах за какво щеше да отиде хонорара ми…За нова червена рокля.

 

©2008-2026

Стефан Кръстев

 

Разказ от новата ми книга.

Очаквайте през септември: „Сладострастни базилики“ (фриволни разкази)