Цигулката
Доста нормално е в
подлез на мегалополис да свири одърпан уличен музикант. Дори температурата да е
минус двадесет, че дори и минус петдесет, че и минус повече. Ако този окаяник е
дете, това е печално, но също е нещо с което сме свикнали и не привлича вниманието
ни. То е призрак, част от декора, не повече от графитите, рекламните плакати и
стълбища. Не чуваме музиката, понякога хвърляме пари в шапката или кутията и
минути по-късно сме забравили, че това се е случило. В повечето случаи дори не
поглеждаме лицето. Но и да вдигнем очи зрението ни се плъзга по него. Забелязва
общи белези, не и индивидуални черти. Да го опишем е невъзможно. Ако се наложи
да го разпознаем в редица от заподозрени, няма да успеем. В повечето случаи
дори не поглеждаме лицето.
Това обаче привлече вниманието ми.
Хората преминаваха покрай него. Хвърляха често в калъфката на
цигулката пари, а то чевръсто прокарваше лъка по струните. Танцуваше с рамене,
тактуваше с крака, движеше вежди живо. Завърташе се на место и клякаше,
подскачаше и замахваше с лъка като с диригентска палка и пак започваше да го
движи живо по струните. Свиреше с цяло тяло и цяла душа. Музика обаче не се
чуваше. Струните му бяха фалшиви, може би дори целият инструмент. Приличаше на
цигулка, а беше бутафорна играчка. Това не правеше впечатление на останалите,
като хипнотизирани от играта му, изглежда чуваха музика. Виждал съм и друг път
улични музиканти – деца. Никое не можеше да се похвали с успех подобен на
неговия. Не забелязах и един човек да го подмине, а в калъфката се виждаха
доста едри банкноти. Върха беше когато една жена бутаща количка с боклуци,
дълго, дълго рови из торби и джобове за да намери няколко дребни монети и да ги
хвърли.
Приближих се до него. Обърна се към мен и започна да прави
движения като че ли импровизира и ми свири на ухо.
-Стига!-рекох му властно-Ти не свириш. Добре играеш, но не
свириш.
Заслужаваше си да хвърля пари за театъра му. Изглежда и
останалите правеха точно това. С нещо обаче ме раздразни, а и предизвика
любопитството ми.
-О, не си чувал тази мелодия, затова ти се струва, че не
свиря.-засмя се. Видимата му възраст беше на около тринадесет. Навярно това
което ми рече беше научено наизуст. Невероятно е да има такава стилистика.
-Добре, приемам го. Изсвири ми нещо познато.
-То е познато, но аз го импровизирам. Ще го чуеш по-късно.
Музиката ще те намери.
-Изсвири нещо така, че да го чуя.
-Аз правя точно това.
-Имам предвид да го чуя сега.
-В моментът не си настроен да чуеш каквато и да била музика.
Чуваш шумове които приличат на музики. Връщат ти разни настроения в които няма
нищо музикално.
-Слушай, малкият, голям философ се извъди. Доста добре
говориш за дете на улицата, но не свириш. Изобщо не свириш.
-Свиря, но ти не допускаш моята музика.
Раздразни ме. Имаше морално надмощие и се държеше като
възрастен. Много по-лесно беше да му дам пари и да си замина, но не знам що за
дявол ме задържа да споря с него. При всички случаи малкият артист си
заслужаваше почерпката. А в подобен кучи студ и най-гладните улични музиканти
не са излезли. По-достоен беше от разните псевдо – звезди които свирят на
плейбек. И живеят в разкош. При този поне илюзията беше истинска, че я
създаваше сам със своята артистичност и очарование, без никаква техника.
Помислих си, че е разумно така, но в същото време се чувствах манипулиран и
измамен. Две ноти да ми беше изсвирил всичко щеше да свърши. Бях готов да му се
замоля. Чувствах се, аз просяка.
-Как така всички чуват музика, а аз не мога?-попитах объркано.
-Чуват я само някои. Повечето не я чуват, но не искат и да я
чуят. Или се боят от нея или не са подготвени да я разберат или не желаят да я
разберат или им е безразлична. Това ги различава от теб. Те няма и да я чуят.
-Слушай, добре се позабавлява. Изсвири ми нещо и да си
тръгвам. Готов съм прещедро да си платя.
-Не искаш да разбереш, че днес ти не можеш да чуеш моя
музика.
-Тогава си тръгвам.
Усмивката на детето ме смрази. Това беше усмивка на старец.
Мъдра и саркастична.
Махнах с ръка.
Няма да си платя за измама. Излязох от подлеза и с доста
усилия забравих за хлапето.
Приятелката ми в тази вечер беше много смутена. Питаше ме
защо съм толкова отнесен, а аз й отговарях уклончиво. Не можех да й разкажа
историята. Щеше да я разтълкува погрешно. Да се чуди защо не съм дал пари на
едно дете излязло да припечели в този студ.
Месеци по-късно й направих предложение. И не чух отговора.
Точно тогава музиката зазвуча в съзнанието ми. Момчето свиреше не на една, а на
четири цигулки. Нещо дръзко, нещо величествено и непознато. Проникваше до
костите ми, кристализираше в тях и се разтапяше. Избухваше и се превръщаше в
тръпки които ме обземаха целият и разкъсваха. Престанах да бъда цялост и тяло,
а сбор от пулсации.
Изглежда отговорът й беше: „да”, защото се оженихме. Виждах
усмивки, много непознати лица които ми говореха, но не чувах нищо, защото чувах
музиката. Нямам представа как се справях и какво движеше тялото ми, но аз
общувах, взимах сложни решения, създавах връзки и приятелства, предизвиквах
интриги и доказвах способности, грижех се за семейство и растях в кариерата си,
а не чувах нищо освен мелодията която ставаше все по-сложна и по-обсебваща.
Момчето от квартет се беше превърнало в симфоничен оркестър. Неземно виртуозен.
Космически внушителен. Божествено респектиращ. Умопомрачителен.
Чувствах се мравка, нищожество, виждах се от високо. Дребен,
пъплещ и жалък. Исках да спре проклетата мелодия и се ужасявах от мисълта, че
ще спре. Неусетно тя се беше превърнала в по-важна част от мен, отколкото е
самият живот.
В това време ме направиха министър на просветата. За да мина
за реформатор, а и защото решенията вземаха други вместо мен, но най-вече
защото чувах мелодията, орязах няколко наши класици от учебниците. Вдигна се
голям вой, но аз не ги чух. Не чух и кудкудякането по мой адрес във връзка с
любовницата ми.
Не чувах съветите на приятели и предупрежденията на врагове.
Тревожните намеци от тази която все още ми беше съпруга.
Не чух и детето си как срича. Искаше ми се, много ми се
искаше и мразех мелодията. Но знаех, че тя няма да спре докато съм жив.
Не чух и изстрела в другата стая. Когато викнах бърза помощ,
знаех, че ще е само за да констатират смъртта на жена ми.
После не чувах хулите и нападките.
Изпаднах в лошо положение, брадясах и заприличах на отшелник.
Започнах да пиша стихове, но ги мачках защото изглеждаха
дребнави спрямо това което звучеше в мен.
Всичко изглеждаше нищожно. Дори глада, дори хляба когато го
имах.
Алкохолното опиянение което ме пазеше от премръзване и милите
думи на чувствителни хора които трябваше да ме опазят от отчаяние.
И в един момент се почувствах неземно щастлив.
Неземно щастлив, че тази мелодия звучи в мен.
И тогава тя ме изпълни, достигна кулминацията на затрогване.
И престана…
Стори ми се шега. Почуках главата си, така както се почуква
електроприбор който не иска да работи.
Но мелодията не прозвуча отново.
Слушах крясъците и грубостите на улиците.
Останалото беше печал и мълчание.
©Стефан Кръстев
2006
Няма коментари:
Публикуване на коментар