Пламък

Чувах ги, стените на хижата бяха тънки. Двамата млади и емоционални. Първо си крещяха, наричаха се с обидни имена, после се любеха. Утихнаха. Унесох се и проклинах съдбата си, почти се зазоряваше вече. Не ме оставиха да се наспя. Сънувах когато в съседната стая пак започнаха да се карат. Разсъних се и се примирих. Измих очи, отворих прозорци. Хладният планински въздух ме сряза. Чувствах се недоспал и отпаднал. Първо излезе момчето. С цялата си екипировка и продължи по пътеката. Малко след него и момичето. Огледа се, извика в посоката няколко пъти, а накрая изкрещя: „майната ти” и се прибра в хижата. Красива беше, приличаше на пламък, особено преди малко когато вятъра пилееше русите й коси. Но не само косите, горяха и очите й, забелязах го предишната вечер. Докато разговаряхме на пейките вън и думите й горяха, лицето
също. Трепетно създание. Огнено. Прекрасно му е било с нея, но не и лесно. Чиста емоция и импулс, енергия която не може да се удържи. Съзидателна и разрушителна. Това е тя. Агресия във фини форми. Крехка същност неспособна понякога да удържи заряда си. Бяс и ухание на горски цветя. Как пламенее…
Пожелах я и забравих. Не смеех и да я доближа. Не, че съм нерешителен, но така се получи, а и нямаше да се възползвам от лошият момент във взаимоотношенията й с любимия. Не ми беше в стила. Шансът обаче ми помогна. Маршрутите ни за този ден съвпадаха, а и двамата иначе щяхме да правим прехода си сами. Още щом тръгнахме ме изпълни непозната сила. Наля сякаш гориво в кръвта ми. Надяваше се да се срещне с нейният при следващата хижа. Надяваше се да я чака. Надявах се да се заблуждава, но твърдях, че очаквам обратното. Все повече я исках, тя сякаш се плъзгаше под кожата ми, обсебваше ме. Изместваше ме от себе си. Опитваше се да мисли вместо мен, а тя изобщо не мислеше. Тя беше хаос и висш промисъл. Вечни закони и сили високо над човешките. Неразбираем морал и аромат със странна усмивка. На няколко пъти докато преодолявахме паднали стебла върховете на косите й ме докосваха. Те пареха. Чувах ги зад гърба ми да плющят като пламъци. Не знаех как не подпалват дърветата наоколо. Говореше постоянно за него. Опитвах се да я отклоня от темата на разговор. Не само ревнувах, а взе да става и досадна. Не намирах сили да й го кажа. В един момент престанах да я разбирам. Достатъчна ми беше мелодията на гласа й. Песен край лагерен огън, дива фиеста, индиански бои на войната. Това беше този глас. Как не подпалваше тази жена гората около себе си! Добре, че не ми обръща внимание, ще изгоря иначе. Животът твърде ме обича, че не ми дава този шанс. Не го намерихме в следващата хижа. Разбрахме, че е минал. Починал за кратко край беседките и тръгнал отново. Искаше веднага да продължи. Убедих я, че не е разумно. Свечеряваше се, нататък маршрута не беше безопасен. Имаше около седем часа път до най-близкият заслон. В онзи в който вероятно е отседнал. Спахме в една стая, но с още тринадесет туристи движещи се в група. Не говореше много. Уморена беше. Чух я че бълнува на сън. Нещо съвсем неразбираемо. 
„Също като жарава”-помислих си в просъница. Неугасена съвсем в която за кратко се пробужда и заплющява пламъче. 
Събудих се доста след нея. Вече пиеше второто си кафе. Изглеждаше странно. Свежа, смееше се весело, но с нещо не приличаше на себе си. Попитах я дали не се е стригала. Засмя се, попита ме: „Тук ли, че къде да го направя? Фризьорката ми ползва асансьор да се качи до вторият етаж…Хубаво ме разсмя…”
Но косата й изглеждаше различно. Лишена от обем, огънят като утихнал. Попитах я боядисвала ли се е. „Престани”-засмя се. 
В този ден говореше по-малко. Повече разпитваше, а аз нямаше какво толкова да й разкажа. Поне така си мислих, но тя подклаждаше паметта ми с въпроси. Не помня точно какво и говорих. Неща които всекидневно минават през паметта ни, от тези неща които постоянно си мислим, но не намираме подходящ начин да изразим, защото за кого ли представляват интерес. Изглеждат тъй обикновени, тъй познати за всекиго. Всъщност не са, те започват и завършват с нас самите. Рече ми нещо в този смисъл, когато я попитах не ставам ли досаден.
Не намерихме приятеля й и в заслона. Дори не е минал през него, подминал го е отдалеч. Видели са го. 
Замълча. Забелязах, че помръкна. На другата сутрин вече бях сигурен. Нещо се случваше с нея. Не бе умората от преходите, всъщност личеше, че е по-свежа и по-бодра, но ярката мощ която изливаше беше утихнала. Косата й изглеждаше почти кестенява, а по време на следващият преход си разказвахме вицове и много се смяхме. Гласът й беше красив, но вече не пареше. 
Когато и в следващата хижа не го намерихме, пролича как се опитва да скрие разочарованието си, после то угасва, а тя продължава опитите си да го крие. 
От дясното й око потече нещо. Обърса го. Не беше сълза, а разтопен восък който се втвърди по пръстите й.
Вечерта ме целуна, отвърнах й. Тръпката беше много силна, но нямаше нищо общо с онова увлечение което изпитвах в началото.
Прекарахме нощта заедно.
Имах я, но беше угаснала.