Мръсният прозорец

Говореше и с часове. Мислеше на глас, по-скоро чувстваше. Нямаше толкова думи колкото изричаше, не ги разбираше. Нещо друго в него говореше, някой друг свит дълбоко в него, нямащ общо с битието и съзнанието му. Дух някакъв, сладострастен демон. Объркан рицар, сантиментална рожба на друго време, побъркан сатир. Нежни се лееха думите му, имаха кръвоносни съдове и потни жлези, нервни окончания, те чувстваха, пулсираха, гърчеха се, целуваха се възбудено. Женски с мъжки думи, женски с женски думи, танцуваха в кръгове, заплитаха тела в дива оргия, губеха смисъл, пръскаха ограничения. Опиянени, неспособни да овладеят това което причиняват, на нея, на него. Умели любовници, потиснати страсти. От този свят и от света на пагубните мечтания, синджир грешници, изкачващи се по остър склон. Ухаещи тела, еротична песен. Давеше се в пот, устните му пресъхваха. От пукнатините им щяха да се разлистят рози. Полудяваше. Искаше я. Чуваше я как диша тежко, как стене от другият край.
Сигурно се галеше. После разговора свършваше…
Поглъщаше го миризмата на плесен. Тясната стая. Пиянските крясъци и кръчмарската музика които се носиха по коридорите. Животът започваше. Сънуваше го дори. Сънуваше всичко това което и без друго му се случваше. Късно вече беше. Трябваше да ляга. Да поспи малко. Излизаше рано. Един топ-алкохолик, съсед, буташе количката му до мястото което му посочеше. Оставяше го, обикновено го прибираше вечерта. Случвало се беше да го забрави или да го приберат в отрезвителното. Все се справяше. Винаги примолваше някой познат. Веднъж само остана цяла нощ. Не, че нямаше кой да го прибере, но не му се говореше. После не искаше да се прибира. Заваля и върху него валя, а той искаше дъжда да се усили, да вали така както никога не е валяло и да го измие от света. Да го изчисти. Всъщност той не просеше. Стоеше просто, искаше да вижда хора, обичаше да гледа крака. Дамски крака, дълги крака. Детски тънки крачета. Бабини напукани с разширени вени, покрити с петна и лилави от спукани капиляри тежки слонски крака. Младежки крака в кецове и кубинки. Забързани крака, влачещи се крака, залитащи крака от алкохол или умора, вързани крака, крака, крака, крака. Движението и веселата природа. Докато я виждаше нещо в него се усмихваше. Не устните му, нещо дълбоко в него се усмихваше. Липсваше му, ала го радваше. 
Различно беше от спареният въздух в квартирата му, от тесните стени и познатите лица. Имаше нужда да го вижда, а погрешно смятаха, че проси. Не връщаше парите за да не обиди някого. Помагаше си с тях, но кой не би си помагал. Всички си мислеха, че проси, само той знаеше, че не просията го изваждаше навън. Само той и не го казваше, защото никой нямаше и да му повярва. Вързан беше в думите почти колкото в предвижването. Сива каша беше съзнанието му. Понякога изпитваше желание да се изрази. Тогава се разстройваше, имаше чувството, че бърка с ръце в помия. Зловонна миризма го задушаваше, гадеше му се, пълен с боклук се чувстваше, боклук в който го няма онова което искаше да каже. 
„Пълен съм с мърсотия. Толкова много мърсотия. Аз самият съм мърсотия…”
Ставаше тъмно пред очите му. Дълго траеше после болката и отвращението. 
Виждаше я често зад прозореца й. Пробуди любопитството му. Имаше къдрава коса. Дълга, може би червена, но не можеше да разбере, толкова прах се беше натрупала по прозореца й. Допусна, че също е инвалид. Все стоеше там, а и здрава жена нямаше да остави прозореца си  толкова мръсен. Май се усмихваше и беше на около тридесет. Имаше бенка на лявата буза, сигурно и на лявата гърда. Опомни се, оттук можеше да види бенката на бузата й толкова колкото и бенката на гърдата й. Въобразяваше си, както си въобразяваше, че държи дебел том на колената си, за знак между страниците оставя туристическа картичка с изглед от Париж, че на ниската масичка има чай с ром, че има бюро с чекмедже, а в него дневници, дневници от детството с които е описала всичките приключения на ума и тялото, метафизични блянове, сексуални трепети, сънища и видения на яве, влюбвания в мъже и каузи, впечатления от книги и вечери в които приятели са я извеждали навън. Фантазията му го водеше все по-дълбоко, струваше му се, че долавя аромата й, че тя му чете дневниците, представяше си и това което му чете. Опитваше се да го разбере, а то звучеше красиво, но не се разбираше. Всичко това изживяваше само за няколко минути, докато бутаха количката му под прозореца й. Настояваше винаги да минават през тази улица, независимо от кое място на града го прибираха. Изненада се много като я видя, че става и сяда. Тя ходеше. Учуди се защо толкова дълго стои на едно място след като има избор. Нарече го грехота, а после се учуди как му е хрумнало. Обясни си поведението й и я почувства душевно по-близка, отколкото, ако беше инвалид. 
„И тя обича да гледа живота, така както обичам и аз. Предпочита прозореца си, защото си има под него оживена улица, а аз си нямам. Иначе сигурно също не бих излизал от дома си.”
Дни след това успя да научи телефона й. Беше по-скоро късмет отколкото находчивост.
Видя едни усмихнати хлапаци да влизат през входа с огромен риж ангорски котарак и да излизат без него. Точно когато позвъниха отдолу тя изчезна от прозореца. Досети се веднага каква е работата. Децата излязоха с толкова доволно изражение, че и последните му съмнения изчезнаха. Повика ги и тъй като бяха щастливи, много, много не се притесниха. Потвърдиха това което се досети. Рижият котарак избягал, пуснала обява по кабелната телевизия, изпълнила обещанието си, наградила ги. Награди ги и той за да му дадат телефонният й номер. 
Мислеше си, че му е достатъчно само да го има. Не, че ще се обади. Даже беше сигурен, че няма да го стори. Какво да й каже, та той не можеше да говори, но апаратът му го влечеше все към себе си. Една вечер пийна повече и не помнеше на сутринта говорил ли е или не. Струваше му се, че е говорил. Представи си какви глупости са били, обля го хладна пот. Идеше му да потъне в земята от срам. Прималя му. Приплака му се. Заключи се и не отвори вратата докато съседа му тропаше за да го изведе. За пръв път от години не излизаше. Нещо се въртеше в главата му, нещо страшно. Стори му се, че стои на ръба на огромен водопад и се готви да скочи. Знае, че е смъртоносно, но в същото време вижда как пред него скачат и не умират. Залюля се всичко пред него. Искаше да разбере на всяка цена дали е говорил с нея или не. Докато се съмняваше, че е говорил щеше да го е срам да минава през улицата й, а без да я види се обезсмисляше живота му. Състави около двадесет сценария, преди все пак да натисне необходимите клавиши. Щом чу гласа й забрави всичко.
-Ало, ало…
Щеше да затвори, а гласа й беше тъй звънък и отприщи думите в него. Заговори й. В началото я стъписа и го почувства. Продължи, защото знаеше, че спре ли, тя ще затвори и никога няма да намери кураж да я потърси отново. Нямаше какво да й каже, но не искаше да я изгубва. Нямаше какво да й каже, а то се изричаше само. Опияняващо, бликащо от живот какъвто той не познаваше. Здраво, кипящо от здраве. Искрено и еротично. Първично, бясно, поетично, безсмислено на места. Не искаше да спира. Не мислеше какво казва. Мисълта му беше заета с молитви да не спира. Тя ту се засмиваше, ту го апострофираше шеговито. Попита го, дали е психопат. Отвърна й, че е. Много опасен психопат. Само я разсмя. На другият ден, тя си призна, че го е чакала, че е мислила, че няма да се обади повече и ужасно се чувствала, даже го мразила, но сега точно обратното. Помисли си, че няма да намери в себе си онова от предишният ден, а то се изля с двойно по голяма сила. Сърцето му подскачаше, мислеше си, че ще се пръсне, това което й описваше го плашеше, разгръщаше му свят за който очите му не знаеха, а мислите му не подозираха, че носят. Странен, страстен свят с милион човекоподобни форми и подобия. Свят в който се лута и я открива. Свят в който тя се разгръща в любов. Губи памет, приема паметта на всичко за да му го дари. Стигна до някъде. Тя се тресеше на стола. Чуваше се, крещеше му. Казваше, че никой не я е довеждал до такова състояние и с ласки, а той само с думи. Чувстваше се отмалял, изтощен, като че ли всеки момент щеше да предаде дух. Играта им продължи и в следващите дни и в следващият месец. Трудно й беше да си признае кой е. Но сам я провокира да пожелае срещата. Искаше го. На няколко пъти измисли причини за да не се срещнат. Накрая тя направо си го попита, всичко за него само думи ли са. Малко секс-телефон без допълнителни импулси. Засмя се саркастично и го попита колко му дължи, че си го е заслужил. После го попита за съпругата му, за приятелката му, за другите момичета. Сега тя беше вдъхновена и чуваше неща за себе си които би му било приятно да са истина, но уви…Каза й го, попита го коя е тази на която отмъщава. Коя му е смачкала до такава степен самочувствието. Каза й, че е природата. Засмя се и заключи, много философски. Попита го как е женското име на природата. Не го разбра. Как се казвало момичето което придобила званието природа. 
-Червенокоса ли си? – опита се да отклони темата.
-Тя червенокоса ли е?
-Не знам, а ти?
-И нея ли не си виждал?
-Не съм. Която и да е, не съм. Червенокоса ли си?
-Червенокоса съм.
-Аз пък съм инвалид. 
-Импотентен ли си?
-Да. Даже повече. Безчувствен съм от кръста надолу.
-И сигурно имаш зелен кон.
-Не, конят ми е пияница, но съм свикнал с него. Не е лош човек. 
-Мислиш, че ти вярвам.
-Минавам всеки ден под прозореца ти. Забелязала си ме. Виждаме се. 
-Нали не си мислиш, че хълцам от радост, а?
-Съжалявам.
-Моля те, не затваряй. Аз, моля те…Само не затваряй…Недей, аз съм глупава…Искам да си поговорим утре. Не, други ден…
Чакаше я с нетърпение. Не слезе. Извини му се после, отложиха за след два дни. Отново не слезе. След това се разболя. Пневмонията едва не го погуби, но продължи да говори. Щом чуеше гласа й, въздуха се връщаше в дробовете му, изпълваше ги. Връщаше му живота, до момента в който толкова се изтощеше, че слушалката падаше от ръцете му. 
-…не можех да видя света през полепналото ми с мърсотия съзнание, ни да открия думите…тези които чуваш…изчисти прозореца си от полепналата мърсотия…за да те видя…
-Не те разбирам?
-Вече съм добре.
-Не си добре, едва говориш.
-От други ден ще мога да излизам.
-Ще сляза, обещавам ти.
-Не, не сега. Слаб съм. Няма да мога да го понеса. Просто изчисти прозореца от полепналата мърсотия.
-Добре.-разбира се, засегна я малко, но му прости.
Когато мина и я видя, хубава беше, даже много хубава, но не и онази…вдъхновяващата която виждаше през мръсният прозорец…