Моето сърце

За десет години над четиристотин милиарда сърца са произведени в корпорацията ни. Търговската ни марка е достатъчна гаранция за високо качество. Сърцата ни не се развалят и не създават проблеми, точно и отмерено изпълняват функцията си, практически са вечни, тъй като гаранцията им е многократно по-дълга от всеки друг орган в тялото, но хората обичат да ги сменят, защото е модерно и има стил, въпрос на хигиена е сърцето да бъде възможно най-малко амортизирано, смята се, че от това зависи добрата функция на цялото тяло изобщо. Имаме богати клиенти, най-вече жени които подменят сърцето си всяка седмица, според мен напълно излишно, предостатъчно е да се прави веднъж в месеца, а последното нося от четири години.
Добре работи, знам, че и не би могло да работи зле. Привързан съм към него, а няма към какво, то е същото като още сто хиляди от партидата. Не знам защо го задържам и ще го сменя не, че се налага, а че е лош признак и показва немарливо отношение към здравето. Просто не бързам, този път ще си позволя сърце с екстри. Скъпо, такова каквото търпи нестандартни усещания. Каквото обикновен потребител като мен рядко си позволява. Сърце което бие учестено, прави го на неравни интервали, с причина и без причина, когато си почувствал гняв или сексуален трепет, мелодия те развълнува или думи те разстроят, когато красиво те трогне или ежедневието ти те накара да почувстваш безсилна ярост. Сърце индикатор на чувствата което стопля вечер гърдите и възпира когато се затрогне което има ритъм на електронна мелодия когато отвориш очи сутрин и световната динамика те погълне, натежава когато се замислиш за някога, става леко когато заговориш шеговито с някого. Сърце което отчита чувства, нищо повече. С него чувствата няма да станат по-изтънчени и по-различни. Сърцето не чувства, а синтетични чувства не могат да се произведат. С тях се раждаш, тях развиваш или занемаряваш, тях побеждаваш или в тях твърде вярваш и се погубваш, тях тълкуваш и тях не разбираш, търсиш да споделиш и не успяваш или успяваш. Те разделят теб от останалите, правят те уникален и не могат да бъдат серийно производство както са от близо седемдесет години сърцата. Не, с нищо по-капризното сърце не ще ги подобри, но просто желаех да имам такова. Колкото и по-скъпо да беше. Колкото и излишно да изглеждаше и да будеше присмех подобен каприз. Повечето приятели от моята черга предпочитаха спортните сърца. С прецизни режими на работа, покой, развлечение. С подрежими при сексуален контакт, спортни забавления, компания. Доказано беше, че това са най-полезните и практични сърца. Радваха се и на най-голямо търсене. От обикновените ги различаваше само по-високото качество. Препоръчваха ми горещо да си сложа едно такова сърце. Дори една колежка ми предложи да ми даде своето. Изненада ме, желана жена е, каза че прави жеста просто така, но този жест не се прави просто така. Това е все едно мъж да подари на жена цветя. Заради древната символика която се влага в думата сърце, да подариш сърцето си е обикновено заявка за нещо повече. Не е като покана на вечеря, обикновено го правят младите и всеки като млад е получавал и е дарявал в знак на симпатии неведнъж сърцето си, но се почувствах смутен. Запитах я нещо, не помня какво. Тя се засмя, не помня как. Каза ми да не го приемам толкова дълбоко. Просто ми подарява едно сърце за да се уверя колко добре и прецизно работи. И почувствах нещо в старото си сърце. Нещо което ме накара да отхвърля жеста й. Вдигна рамене, усмихна се, но ми се стори, че я заболя, макар тя самата едва ли го е усетила. Чувствах се объркано през следващите дни. Избирах сърца. Не исках да се лиша от своето, все по-привързан бях към него. 
Извикаха ме при голямото началство, недвусмислено ми дадоха да разбера, че е недопустимо работник в корпорацията да не подменя толкова дълго сърцето си. 
Има сърца за чудо и приказ, направени са така, че да създават усещането, че са по-големи от нормалните. Има сърца които не бият, а пеят. Които не пеят, а мълчат и не чувстваш и сякаш гърдите са празни и обема им е толкова огромен, че могат да погълнат вселената. Има сърца които топлят и разхлаждат, в зависимост от атмосферните условия и сърца които виждат чрез инфрачервено зрение. Срочни сърца които спират в зададено по програма време, не си го обяснявам, но те са скъпо платен лукс. Все отлагах, но работата беше сериозна. За втори път ме извикаха горе и ми обясниха, че не могат да ме принудят, но представлявам риск за компанията и мой е избора дали аз ще отстраня риска или те. Избора е мой. За втори път ми предложиха свое сърце. Този път един приятел. Искаше да ми покаже, че съм му скъп и е разтревожен за мен. 
Трогна ме и не отказах, но и не приех.
В същото денонощия при производствена авария, с вероятност да се случи почти равна на нула беше произведено първото дефектно сърце в историята на компанията. 
Нямаше виновен, но фала беше голям и всички се учудиха, но никой не се възпротиви когато поех върху себе си цялата вина, пред обществото и обявих публично, че желая да ми бъде имплантирано несполучливото сърце. 
Пробудих недоумение, а от този ден нататък непрекъснато го будих.
Странях и сърцето ме свиваше. Боях се от смъртта и бягах във въображаеми светове за да се справя с него, но колкото повече бягах, толкова повече се боях и свикнах с този страх, тъй свикнах, че вече го обичах, така както обичах и живота. 
Всяка вечер очаквах да е последна. Взирах се с разтворени очи. Не гледах, а пиех видимото, жадно го пиех и очаквах всеки миг да пресъхне. Просълзявах се когато виждах как момче казва на момичето си, че иска да подари сърцето си, лицето й грее, чакала е това, но не иска и пред себе си да го признае. Опитва се да бъде изненадана и разколебана, до някъде успява. Приема сърцето и обещава да го пази дълго. 
Дълго, но не и вечно. Дори тийнейджърите го осъзнават. Защо толкова се боя от смъртта, защо толкова държа на този болен мускул който мога тъй лесно да подменя. 
Не го правих. Някой трябваше да поеме вината за дефектната стока която можеше да убие някого. Казваха ми, че историята е отшумяла. Не много убедени сами, големите във фирмата се опитваха да ме убедят, че такава жертва от моя страна не се налага. 
Всички сменят сърцето си. Достатъчно съм носил дефектното за да докажа, че не е представлявало такава опасност за живота на евентуален клиент. 
Съзнавах го, но отлагах отново. 
Събирах обърканите си мисли и отново бягах и фантазирах. Това правех докато пишех. Не предполагах, че това е поезия от която никой не се нуждае от векове защото живота е прекрасен. Не криех личните си бележки и бързо се разчу за тях. Разпространиха се от ръка на ръка. 
Будеха възторг и трогваха, наричаха го поезия, а аз нямах нищо против. Скоро цял свят научи за тях, всички знаеха, че причината е дефектното ми сърце. 
С години се правеха опити да се произведе сърце със същият дефект.
Всичките неуспешни. 



антиутопия и киберпънк