сряда, 29 май 2013 г.

...но поне

Майка му…нищо.
Очакваше да го шляпне през врата. Така сви устни, че чу да плющи камшик, като онези които беше виждал по телевизията при дресура на лъвове. Стана бяла като варосана, очите й така пораснаха, че си помисли, че ще го глътнат. Разтрепери се и сякаш въздуха трепереше около нея. Изглеждаше по-слаба и по-висока. Толкова гневна не беше я виждал. Помисли си, че ще го убие. Секундата в която очакваше реакцията й му се стори по-дълга от целият му досегашен живот. Той нищо…Просто се пошегува. Измъкна й хапчетата от чантата, изчака я да излезе до магазинчето. Изхвърли ги в тоалетната и пусна водата. Легна на земята и остави празната опаковка до себе си. Преди два дни го побърка за тези хапчета. Не знаеше изобщо за тях, а тя го молеше и увещаваше да и каже пил ли ги е или не. Плака, заплашва го, търси ги, повярва му,

започна да си мисли на глас къде може да ги е забравила. Всъщност хапчетата си бяха пред очите им. Върху компютъра, избождаха ги, ама кой да ги види в паниката. После много се смяха, ама на него смеха не му идваше отвътре. Хем всичко се реши благополучно, хем не. Защо пиеше изобщо такива хапчета, щом са толкова опасни. Попита я. Тя му обясни, че трябвало бавно да се спират. Лекарите знаели как. По-спокойна била с тях. Дрън – дрън. Напоследък избухваше, а преди, преди не пиеше хапчета. Щеше да научи, ако пиеше. Извини му се много пъти, а той се тревожеше ли, тревожеше, че някой ден пак ще забута хапчетата някъде и ще го подгони. Стресна се дори няколко пъти на сън. Обичаше я и се боеше за нея, не от нея и му се виждаше странно, че му се явява в демонични образи. Тя му беше по-скоро приятелка. Пък и добра приятелка, с нея можеха и да си играят и телевизия да гледат и хич нямаше задръжки да я попита за какво ли не. Разказваха си мръсни вицове и като разправяше в училището не му вярваха, ама всички си падаха по нея. Губеха ум и дума когато колата й спреше, преди още вратата да се е отворила и дългото й бедро да се покаже навън. „Ти си лъжец, ама тя е страхотна.” Обидата в тези думи беше по-слаба от гордостта която предизвикваха. Като й разкажеше, тя се смееше и казваше: „Олигофрени са, но те ценят”. Как да не я обича такава. Преди няколко месеца обаче баща му започна да й звъни. Разстрои я. Тя крещеше по телефона, ама така крещеше, че все едно с пергел драскаше по стената и чинели по стадион биеха. Ужас. Крещеше в слушалката: „долен сводник”, „педераст кльощав”, „политическа шушуминга”, „корумпирано мекере”. Чудеше се къде да се скрие като я чува. Веднъж й каза, че ще го открие и ще го убие. Тя замълча. Блеснаха светкавици в очите й, после омекна. Погали го. Каза, че не е хубаво, това което каза. Онзи човек може да е всякакъв, но все пак е негов баща и не е лишен от човешко.
-Наистина ли е долен сводник?
Не отговори веднага. Кимна след кратко мълчание. 
-Отвратителни неща ти казвам, но верни. 
-Пускал ли те е за пари на други?
Пламна след това се усмихна:
-Опита. Не се получи. Успокой се. С мен не успя да бъде онзи мръсник…И не беше за пари, а за друго, което щеше да му донесе пари…Не му мина…
Поиска му се да я попита наистина ли е „кльощав педераст”, но не посмя. Вече беше започнала да не изглежда добре. Състоянието й се влошаваше, а хапчетата изглежда я довършваха. Защо и направи номера с хапчетата, забрави. Май искаше да я посплаши за да спре хапчетата или да й покаже, че не е права и не иска да го обвинява безпричинно или да й отмъсти за дето го беше разстроила. Забрави, забрави. Толкова страшна беше, че онемяваше. Толкова страшна, че тестикулите му се превърнаха в орехи с ледени нокти вместо ядки. Прилоша му от страх, притъмня му. Първо очакваше да го удари, после да го убие, а тя дишаше тежко и личеше, че разума я е напуснал…
-Ти си, ти си негово копие! – изкрещя му, после млъкна. На вратата се позвъни. Това беше спасението. Сякаш я събуди. – Но имаш моята душа, мило. Готов си да направиш нещо дръзко, защото обичаш. 
Сълзите и тръгнаха. Забърса ги. Усмихна се.
„Ти си негово копие, но имаш моята душа, готов си да направиш нещо дръзко защото обичаш…Лъжец, но майка ти е страхотна…Олигофрени, но те ценят…Може да ти е всякакъв, но ти е баща…”
Гласовете се завъртяха, понятията също, цветовете пред очите му, всичко се завъртя. Очакваше да го убие, а тя го награди с толкова чувствени думи. 
„Първата част от изречението е само да подчертае втората.”-изрече му някакъв вътрешен глас. –„Казва се лошо, за да прозвучи хубавото още по-хубаво…”
Беше позвъняла една буйна приятелка на майка му. Извади от джоба водка, напълни две чаши. Даде му да лизне и разроши главата му. Не пропусна и тя да го награди.
-Баща му е нищожество, но той се е метнал на теб. 
Реши да си събира всички хубави думи. Да не помни лошите. Като онези които майка му изрича по телефона в пристъп на гняв. 
„Ще помня всички добри думи.”-реши и забрави след час. Вечерта беше толкова приятна, а и последвалите дни, че не можеше да запомни всичко хубаво което е изречено, но после…После тази мисъл беше спасителна.
Още на другият ден майка му захвърли хапчетата и му каза, че и е отворил очите й. Спасил я е. Лечението е било неправилно. Лекарите бъркали. Нямала нужда от тези медикаменти. Обичта лекува душата. Много такива приказки му изрече, преди да изгуби ум. Ставаше пред очите му, толкова плавно, че не разбираше. В началото му изглеждаше забавна, дива или пияна. Вършеше поразии. Вършеха ги и двамата което беше супер, но когато запали ламаринения гараж на един комшия вече не беше смешно. Всъщност в началото си беше, но после когато започнаха скандалите и я арестуваха, разбра, че вече не е никаква игра. Подмятаха я от болница в болница. Баба му, нейната майка го взе при себе си, на село. Пътуваше до близкото градче за училище. Не чуваше много добри думи. Не беше облечен добре, малко знаеха за него. Не смееше да каже, че баща му е „педераст кльощав”, още по-малко политик. Липсваха му хубавите думи и една вечер си ги изрече сам:
-Аз побърках майка, но си понасям наказанието. 
Стана му топло. Изведнъж започна да му харесва живота. Колкото повече обиди имаше за понасяне, толкова по-бързо щеше да изкупи вината си. Отрази се на настроението му, поведението му придоби увереност и лошото отношение към него започна да се променя, без да се досеща за причините. Възприемаше го като амнистия за вината си. 
-Тежко беше, но поне кратко.-добави вторите добри думи в колекцията. Вече си водеше бележник. Скоро взе да ги чува и от други:
-Непостоянен ученик, но умен.
Майка му се състари. Изписваха я за кратко. Държеше се като нормална. Казваше:
-Там заключват телата ни, но поне душите ни са свободни.
Едно момиче му рече:
-Сантиментален си, но ти отива.
Друго:
-Странен си, но и сладък.
Някакъв който не му беше приятел, но с когото можеше да говори:
-Мислят те за смотаняк, но не си. Просто си хитър. 
Учителят по литература:
-Изглеждаш потънал в печал, но си единственият позитивен човек когото познавам.
Веднъж на свиждане на майка му, една болна го прелъсти. Беше на около тридесет. Почти нямаше зъби в устата от медикаментите, заведе го в храстите, клекна пред него и разкопча панталона му.
-Поне мога да го направя, а онези които са навън, само да го искат.
Записа думите й. Записа сред кратко колебание и другите:
„Малък си, ама си голям мръсник…”
Сладки бяха, но противоречаха на думите на приятелката му с която все още само се целуваше:
-Чист си, а живота е толкова мръсен. Ще те измами, а ти ще си доволен.
Права се оказа до някъде. Изневери му, преди да е легнала с него, но и той не й беше длъжен. Записа анализа за случилото се между тях сред добрите думи.
-Ти си най-мърлявият в ротата, но без теб нямаше да е такъв смях. Три дни…
Записа си ги на нара в ареста. 
Записваше вече на всякъде. По огради и в пръстта, пишеше ги въображаемо с пръст по бедрото си. Пишеше ги най-вече в паметта си.
-Знаеш ли, хайде не искам да те лъжа. Не те обичам, но децата ни ще те обичат. Искаш ли ги?
Вече спря да ги записва. Изхвърли ритуално и старите бележници и без друго ги помнеше. 
-Безличен човек, но е добър родител…
-Голяма шматка, но не може света без такива като него…
-Как може такъв галофон да има такава съпруга…
-Какъв странен мъж, но колко загадъчен…
-Тоя там, в ляво, до високата кучка, видя ли го, като ме погледне настръхвам…Нещо в очите му…
-Не си прецизен, не. Правиш много грешки, но си единственият ни честен служител. Не се възгордявай. Това повишение може да ти коства много…Пази се, знам, че умееш. 
-Работя защото…Нещо против…Спрях да уча, ще си имаш внучета…Знам, че ще те обичат повече отколкото обичат мен. 
-Прав беше дядо, любовникът ми не ме обичаше, а използваше. Ти ми каза страшни думи и те намразих, сега те обичам повече.
На деветдесет и третата си година претърпя тежка стомашна операция. Дълго беше между живота и смъртта. Искаше го смъртта, но много повече от нея той искаше да събере още добри думи. Оцеля. На другата година го покоси инфаркт, но пак се прибори. Навърши сто години. На интервюто, не успя да каже нищо смислено, но достатъчен беше факта, че е на сто. 
Навърши и сто и една. Почти стигна до сто и втората когато сърцето му все пак спря. Спеше, събуди се за миг. Пълната луна го биеше в лицето, приличаше на някого, по-скоро на някоя. Почувства, че ще умре. Припомни си всички хубави думи. Цялата колекция, а тя беше огромна. Искаше да каже най-хубавото от хубавото за живота. Толкова много, толкова бяха хубавите неща. Задави се, обърка се:
-….но поне беше кратък… 




приказна и диаболична фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email