петък, 31 май 2013 г.

Пътеката на страстта

Настръхна всяка мисъл. Настръхна и езика й. Кратко възклицание се откърти. Дъхът й възпря. Изсмя се за кратко. Ехото й, сякаш я призова навътре. Стори й се, че видя формите му. Танцуваща нимфа, разголила почти детинско крехка плът. Гръбнакът й се виеше, косата й се вееше, махаше й с ръка, викаше я при себе си. Докосваше фибри по върховете на листата. Простенваше, а стенанието поглъщаше в подобие на мъжка въздишка, неочаквано топлият в тази вечер вятър. И тъй играта продължи, докато духовете се разтвориха, изчезнаха и остана само природа пред очите на внезапно впечатлената, колебаеща се на самият праг на гората, млада жена. 


Долитаха музика, подсвирквания, пиянски крясъци, радостни възгласи от ресторантският комплекс зад гърба й. Спомни си, че трябва да се върне. Излезе за малко, защото й прилоша. Изкачи стълбицата нагоре. Няколко глътки въздух и се почувства по-добре. Шеговит трепет я погъделичка. Нещо й мина през главата, усмихна я, забрави го веднага. Имаше смут в усмивката й. Май прошепна нещо, май: „не бива”. Изненада се четеше в очите й. Сладка и объркана изненада. Пристъпи плахо по пътеката. Клонка се плъзна по кръста й. Изпъна се като струна. Устните й бяха разтворени. Пролет беше настъпила, тежка зима отминала. Не беше забелязала, хиляди ангажименти имаше напоследък, много напрежение, бързане. Ухание на живот сега я поглъщаше и й се струваше чудо нещо толкова естествено. Клонките пред очите й бяха напъпили. Напъпили до болка, чувствени, наивни, разголени. Желаеха сякаш докосване. Изпълни я възбуда. Плахо посегна към една. Все едно се боеше от гневна реакция на човек в отговор на своята волност. Връхчето на пръста й, докосна пъпките. После плъзна цяла ръка по тях. Затвори очи. Стори й се, че мисълта й е забулена и отметна булото от нея. Заоблизва пъпките, зацелува ги. Листа разлистиха в устните й. Или поне така й се стори. Галеше лицето по клонките. Галеше пъпките си в пъпките. Прегръщаше стеблата. Приличаше на нимфата която й се привидя. Все по-дълбоко в пътеката навлизаше. Пречеше й роклята. Още не беше толкова топло. Хапеше въздуха, но и нова я възбуждаше. За миг се опомни. 


„Какво правя! Полудяла съм!”


Гръдта й беше гола. Роклята увита около кръста. Удивена от себе си, като с чужди ръце, смъкна напълно дрехата от себе си. Сега почувства пролетта. Като напъпилите зърна почувства себе си. И искаше да се разлисти. Да се освободи от обвивката която я стягаше. Да се пръсне и разтвори за да докосне с потиснатите чувства природата. Да й се отдаде с онова което е останало недокоснато. От стреса напоследък да се съблече. Кройката на плановете си, искаше сега да разкъса. Дълго ги беше правила, но изведнъж й се сториха дребнави и задушаващи. Желаеше я. Нещо я желаеше. Дълбоко в мрака на пътеката. С всяко стебло и с всяка пъпка по клонките я желаеше. С всеки израстък я докосваше. С настръхналият в капки въздух я целуваше. Вече не разпознаваше своите пъпки от хилядите около себе си. С всяка чувстваше. И с всяка по всяка се докосваше. За миг боязън се изписа по лицето й. Пак си спомни, че трябва да се върне. Започна й да застудява. Вече беше тъмно, много скоро нищо нямаше да се вижда. Обърна поглед, видя свалената рокля. Въздъхна. Засмя се.

„Ако ме види някой сега. Ще трябва да се облека.”


Отложи за след миг, а мига продължи дълго, много дълго. Две – три крачки реши да направи навътре по пътеката, но много повече направи. Опомни се, но вече не знаеше къде се намира. Уплаши се, усети желание за съпротива и липса на сили да го направи. И с предаде. Забрави всичко и се отдаде на чувството. Разтвори устни, всяка клетка, разум и душа разтвори за да се отдаде до дъно на природата. Загуби чувство за време и реалност и памет. Възбудата и се извиси над всички върхове, над всички небеса и измерения. 
На сутринта намериха захвърлената булчина рокля, но не и булката. Гората не беше толкова голяма и беше изключено да не се открие трупа й, в случай, че с нея се е случило най-лошото.
Остана обяснението, че е избягала от сватбата си с мъж.
И никой не усети характерното й ухание във въздуха, защото никой не беше го усещал и преди. Нежно и игриво се лееше из цялата гора и повече не я напусна. 
Пъпките тази сутрин бяха пръснати и разтворили в цвят.
Подобна тях се беше разтворила. 





магически реализъм

еротична фантастика

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email