четвъртък, 30 май 2013 г.

Просто дъжд

Не я познаваше, любопитно му беше с кой е дошла. Танцува два пъти с нея, не посмя да я попита, тя сама си каза, че сбъркала купона. Как така? Ами метнала се в колата малко преди да потегли. Точно там трябвало да я чакат нейни приятели. Пробягала близо петдесет метра на високите токчета. Махала и викала. Колата паркирана неправилно. Идвал вече автобуса, едва я дочакали. Преди да се качи, токчето й изпукало, коляното също. Метнала се, а чантата се разляла. Докато събирала изсипаните дреболии изпод седалки и крака, вече се носили с над шестдесет километра. Времето сумрачно, свечерява се, а се готви и да завали. Пред очите й още кръгове от бягането, а коляното й тупти и болката в него. Минало известно време докато установи, че това не е нейната компания. Друга е, но от приказките разбира, че също са се запътили на рожден ден. Късно е да
се обади. Никой не й задава и въпроси. 
Интересно момиче. Помисли си, че си е отишла. Личеше, че не й е много по душа. Умората бързо се изписваше по лицето й. Беше значително по-млада от всички. Средната възраст в компанията беше тридесет, тя да имаше двадесет, изглеждаше дори по-млада. Много неща едва ли разбираше, други сигурно не я вълнуваха, но най-бяха тези които я караха да се чувства неловко. Приятелите му бяха разкрепостени хора, чувстваха се сред свои, не предполагаха, че има чуждо присъствие и не обръщаха внимание на младостта й. Дано близначките не започнат своят номер със стриптийза, доста вече бяха пили. Очите й горяха, приличаше на уплашена катеричка. Вдървено стоеше на една табуретка в ъгъла на масата. Лизваше от време на време чашата си. По лимона разбираше, че пие джин. Чудеше се какво да й каже. Сбърка детето компанията. В началото се усмихваше, но после чувството което се изписа по лицето й беше всичко друго само не приятно. Потъна в себе си. Сигурно си имаше приятел. Хубаво момиче. Стройна и висока. Кръстче шепа, малки вирнати гърди. Плахи тъмни очи, смугла кожа, тъй фина, че чувства като допир по-силните звуци. Грациозна планинска коза. Започнеше ли да танцува, изчезваше свян и свитост, игрива природа разкриваше прелест. Накрая започна да се държи враждебно. Цупеше се, изглеждаше уморена. Говореше троснато. Даде му да разбере, че изобщо не й е симпатичен, че случайно е станало и съжалява. Никой не й е симпатичен. Изобщо не си е на мястото. 
Един след друг гостите си тръгваха. Последни бяха близначките. Не пропуснаха да разголят гърди. След туй не можаха да си намерят обувките и тръгнаха боси. Вън вече валеше. Те обаче се кикотиха, имало къде да продължат. Някъде наблизо било. Те двете винаги щяха да си намерят. Чуваше смеха им да се лее и навън. Докато го заглушиха гръмотевиците и се изля пороя. Толкова мощен, че под напора се отвори единият прозорец. Блъсна го, притисна го и едва успя да дръпне резето. Проточиха се струйки. Не можеше да се затваря плътно. 
-Така им се пада…-промърмори си. Стана му много самотно изведнъж. Тогава тя излезе от тоалетната. Изненада го. Изглеждаше изненадана и тя. В очите й прочете въпроса й.
-Да, всички си тръгнаха.-отговори й. 
-Стана ми лошо. Малко по-добре съм. Извикай такси, моля те.
-Някой гений е дръпнал кабела на телефона. 
-Страхотно. Аз съм подарък от приятелите ти, време е да ме разопаковаш и да изконсумираш.
-Сарказмът не ти отива.
-Извинявай криво ми е. Сърдита му бях, но съжалявам сега. 
-На приятелят ти ли?
-Да, понякога не знам какво искам. Хайде да пооправим кочината ти. И без друго ми е гадно. 
Успяха да занесат чашите до мивката. 
Падна мълния. Гръмна трафопоста. Целият квартал ослепя. Засвириха сирените на колите. Втора и трета гръмотевица разтресоха целият блок. Заприлича на бомбардировка последвана не от пожари, а от потоп. Не разбра кога са се прегърнали. Самият той беше стреснат. Тъй силно биеше сърцето й, че той го усещаше. 
-Какво е това! Какво става…-извика.
-Просто гръмотевици.
-Не са гръмотевици.
-Гръмотевици са. От акустиката е. 
-Каква акустика!
-В шахтата на асансьора. Винаги звучи така тук. 
-Страшно е. Пусни музика.
-Няма ток. 
Нова мълния разтърси сградата. Стисна го в прегръдката си. 
-Поне свещи имаш ли?
-Ще ги намеря. Има и още джин, искаш ли?
-Цяла вечер пиех минерална вода, но сега ми сипи.
На светлината на свещите изглеждаше още по-млада и по-плаха. Гласът й трепереше като пламъчето което я озаряваше. Полудете. 
-Чух, че си разведен.
-От три месеца.
-Липсва ли ти?
-Да.
-Тялото й ли?
-И то.
-Лъжеш ли ме, че не само то?
-Защо да го правя.
-Наивна ти се струвам, нали?
-Доста.
-Ама не съм.
-Жалко.
-Видях кабела на телефона, срязан е. Съзнателно. Ти ли го направи?
-Кога успя.
-Преди малко, опипах го. Срязан е. 
-Не съм го срязал. И който го е направил, няма да помни утре. Съжалявам.
-На мен пък ми е едно…не точно неловко и аз не знам, какво…
-Тъпо?
-Не, не е…Не ме разбирай така, то и аз не се разбирам…Май наистина неловко…Ама как вали вън. Страх ме е да не останем на тъмно.
-Имам достатъчно свещи. 
-Колко живяхте заедно?
-Осем години.
-Защо се разделихте?
-Имах си любовница.
-Къде е тя?
-Има си друг женен любовник.
-С приятелят ми само се целуваме и ме опипва. Омеквам като тази свещ и като нея потичам, но отблъсквам го все още. Има нещо детско в него. В мен вече не, макар да съм на годините му…-млъкна за кратко, в гласа й личеше, че много се бои.
Естествено беше. Тъмно. Късно. Намираше се в отдалечен квартал, с лоша слава, в компанията на непознат мъж. 
-Скоро ще спре.-опита се да я утеши.
-Аз обичам дъжда когато гръмотевиците затихнат и само вали…Излизала съм…Ти си самотен, нали?
Смотолеви нещо, тя се засмя:
-Забрави. Като пия съм си една. Аз и за това не пия. Всичко може да ми хрумне. Аз съм, ама не съм съвсем аз. Та попитах те, защото аз съм се чувствала самотна. Ама тъй самотна, че чак кожата ме е стягала. Като неин затворник съм се чувствала. При това изпитващ ужас от тесните пространства. Задушавала съм се в себе си. Чувствал ли си го? Не, не ми отговаряй. Питах те просто така, за да разбереш какво имам предвид. Сега няма да изляза, защото си имам някого. Нищо, че е непознат. Или може би точно защото е непознат. Защото тези които ни познават, не могат да разберат това у нас, което е вън от представите им за нас. Не можем да споделим най-простото с тези с които споделяме всичко останало…Иска ми се да съм кал и непознати пръсти да ваят всеки ден от мен нови форми…Заболя ли те главата…
-Не още. Да ти сипя ли още?
-Хей, ти какво, да ме напиеш ли искаш.
-Да.
-Сипи. Знаеш ли…Нищо.
-Какво?
-Когато вали така се чувствам нереална. Стаята сякаш ме сънува. Видение съм, призрачно видение, а тялото ми е проекция на моите фантазии. Толкова са приятни понякога…-шепота й пълзеше по него като с пръсти го галеше, виеше кръгове, загуби представа за значението на думите й, мелодията им го унасяше и възбуждаше. За миг се опомняше. 
Стори му се, че наистина е видение, което докосне ли ще изчезне. Каза й го. Тя се засмя смутено. После мълчаха дълго. Нямаше за какво да говорят, изглежда нямаше какво повече да си кажат. Не се разбираха или се разбираха прекалено добре. Чакаха да спре дъжда и тя да си тръгне. В един момент намаля, тя дори се приготви, но после пак се усили. Стана им скучно. Танцуваха, без мелодия. 
-Не изчезнах, нали? Не винаги виденията изчезват при докосване, ако всички видения изчезваха при докосване, беден щеше да е света. Много беден, нали?
-Беден щеше да е…Не ти ли е приятна тази изолация…Няма го света…Ние сме света…Разрешено е това което му разрешим…
Толкова невинно прозвуча, че нямаше как да не пробуди порочни помисли. 
Повреденият прозорец пак се отвори. Тръгна към него, но тя го изпревари. Изписка и се засмя . Наваля я цялата преди да е успяла да го затвори. 
Съблече роклята защото беше мокра. Любещи се змии рисуваха пламъчетата от свещта по настръхналата й кожа. Усмихна му се виновно и прошепна:
-Да танцуваме…
И изляха натрупаното в тях като пороя навън. Не се оказа девствена както в началото подозираше. 
-Просто дъжд. Стаите сънуват. Кого лъжа. Правим си го…-избухваше в смях и отново започваха. 
Някъде към десет стана неспокойна. Попита го има ли деца. Отговори й, че няма:
-А моето вече се притеснява, че ме няма.-все още силно валеше-Кажи си адреса.
Каза й го. Тогава зарови в чантата си, извади мобилен телефон и си поръча такси. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email