Приличаше на сън, но спеше само тялото. Мислено излизах от него, губех ориентация. Апартаментът беше и не беше моят. На една от стените имаше изписан с втвърдена слуз знак, напомнящ за нещо лошо. Няколко от стаите не познавах, а другите не ме искаха. Стъпех ли в тях се превръщах в нереален и си спомнях, че тялото ми спи. Сега осъзнавах, че е заспало без да иска. Коварната комбинация от успокоителни и алкохол. Съвсем малко пих. Съвсем бях
забравил за хапчетата които взех преди обяд. Никога преди не ми се е случвало. Имах тежки дни. За пръв път губех хладнокръвие. Усещаше се в гласа ми. Чувствах несигурност. А не биваше. Трябваше на всяка цена да защитя проекта си. На компанията щеше да донесе печалби. На мен също. Борда казваше и да и не. Отговорът се отлагаше ли, отлагаше. Витаеше съмнението. Усещаше се напрежението. Губех и печелих позиции. Усещах, че не мога да овладея ситуацията. Изплъзваше се, а аз вярвам в ръцете и волята си. Обичам сам да шофирам, никога не се возя. Боязлив съм когато друг държи волана. Не чета хороскопи и не се моля. Разчитам на уменията си. Мразя моменти като този в който всичко не зависеше от мен. Мразя ги, защото не искам да вярвам, че ги има. Че има нещо повече от властта над себе си. Губех търпение. Откривах гард. А не биваше. Не биваше. И пих едно съвсем малко хапче. Такова каквото според секретарката ми изобщо може и да не ми подейства. И изглежда беше права, защото не го усетих. Даже забравих за него. При всички случаи, ако не ми помогна, поне не ми попречи. Бях по-убедителен от когато и да е било. Нещата се развиваха в моя полза. Щях да спечеля. Вечерта пих сам за успеха си. Чувствах се уморен. Имам много телефони, но нямах нужда от нежна компания. Приспа ми се бързо. Стана за минути. Силите изведнъж ме напуснаха. Крайниците ми бяха тежки като живот, клепачите като надгробна плоча. Отпуснах се. И тогава се пробуди мисълта ми. Само мисълта ми. Тя беше наясно, че комбинацията от малко уиски и успокоителната таблетка е довела до състоянието ми. Трябваше да стана и да се наплискам. Нещо ме тревожеше. Веднага не успях да си спомня какво е. А когато осъзнах ужаса съвсем ме скова. Преди наркотичната комбинация да ме събори, пуснах газта. Вече се унасях и исках да си направя кафе. От миризмата и неприятното съскане разбрах, че нещо кранчето не е в ред. Опитах се да го затворя, но превърташе. Тръгнах към климатика. Тогава седнах и… Прозорците бяха затворени. Повредената инсталация бълваше газ. Сега вече наистина ще направя рекламация. Само трябва да се успокоя. Да събера волята си и да се изправя, след туй да отворя прозорец. Тялото ми ме слушаше колкото вратата на някой шкаф. Да го помръдна ми беше необходима телекинеза. Но това си е моето тяло! Моето си е и трябва да взема властта от нелепата химическа комбинация. Тя го използва неправомерно. Под съд ще я дам… Стига глупости! Трябва да се изправя. Трябва. Първо ще помръдна пръстчетата на крака си. Ето съсредоточавам се. Откъде ми е познато това? Май съм го чел в някоя книга, но тя беше научно-фантастична. И ставаше въпрос за обратното. Да умъртвиш пръстчето на крака и да продължиш нагоре. Сетих се: „Скитникът между звездите” и Джек Лондон. Щом мога да се сетя нещо което съм чел преди двадесет години, ще си спомня как се движи собственото ми тяло. Вътрешно се смеех и плачех. Нищо не излизаше. Бях дървен. Едно голямо дървено човече. Трябва след като умра да се пробвам в класацията за най-нелепа смърт. Ще взема едно от челните места. Сигурен съм. Поне в първите двеста хиляди ще съм. На всичкото отгоре ще се тълкува като самоубийство. Че в последният момент, малко преди да получа окончателният отговор за проекта съм напълнил гащи и съм се оттеглил. В знак на протест съм вдигнал крак, пуснал съм газовете си и съм рекъл: „Ето това ми е мнението за вас и нищожните ви размишления. Аз съм Велик и Никой и си взимам командировка към Тибет. Трябва да се овладея. Трябва да стана. Бравата щракна. Сърцето ми подскочи. Две фенерчета забродиха из стените. Само това ми липсваше. Май забравих да пусна и сигнално охранителната техника.
-Сигурен ли си?-женски глас зададе въпроса.
-Да. Няма страшно. Само дето си забравила ръкавиците. Ама и ти си голяма престъпница. Нищо не пипай. Чу ли ме? Нищо.-рече мъжът с нея. Като, че ли за да не се съгласи с него събори статуетката която бях получил като награда за най-добър бизнес проект преди четири години. И без друго беше грозна, но вдигна такъв шум, че се размърдах. Забелязаха ме.
-Мамка му!
„Мамка ви!”-изкрещях наум. И повече не успях да мръдна.
-Нали каза…-момичето беше изпаднало в паника-Какво ще правим.
-Ще го убием да няма свидетели.-засмя се момчето-Чичето май е прекалил с нещо. Заигра със светлината на фенерчето по очите ми. -Видя ли?
-Не изглежда добре. Да викнем ли бърза помощ?
-Ще му направим мизерия. Екстра си е човека. Погледни го. Просто нещо е взел. Най-вероятно нещо забранено. Могат да намерят и в дома му.
„Аз като се събудя ще видиш ти, нещо забранено…Нищо незаконно не върша, за разлика от теб, пикльо, такъв!”
-Само не пипай нищо.
-Е, кой ще ме разбере. Не съм регистрирана. Ти не пипай.
-Да. Внимавай къде съм се докоснал. Забърсвай всичко след мен. Така, започваме от този шкаф. Защо не взе ръкавиците. Една си ми умница…Само кредитни карти. „Че ти да не искаш да съм ти оставил съкровище, а?”
-Май не попаднахме където трябва. Като гледам документите. Не е случаен. Нищо, така и така сме влезли. Да потърсим. Този сигурно носи за джобни, целогодишният ни наем.
„Ами като си некадърник.”
-Нещо ми е лошо. Ще повърна…
-Ами бременна си. Случва се… -
Не. Въздухът. -Стига, а ето му портмонето. Нали ти казах. Доста пари…Я, хубаво пръстенче. -Не го взимай.
-Как ще го взема. Ще ни хванат, а и кой знае от кога му е. Хайде да се измитаме, че и на мен взе да ми прилошава от цялата тази история. Това ще ни стигне за известно време, а после все ще намерим начин. Чао, чиче. Някой ден, дано ти ги върна… Момичето отвори вратата.
-Хайде, де…-подкани го.
-Добре идвам. Стигна до прага когато се сети. -Тук наистина е задушно. Този щурчо е забравил газта. Отиде в кухнята и завъртя кранчето. За всеки случай отвори прозореца. Заспах спокойно. На сутринта се събудих отпочинал. Набрах номера на полицията и без да се запъна рекох:
-Да. За обир става въпрос. Мъжът е регистриран за нещо. Остави отпечатъци на кранчето за газта. Идвайте по-скоро.
Хорър, трилър, социална драма
Няма коментари:
Публикуване на коментар