сряда, 27 юни 2012 г.

Митра

                                                                   Колаж: BG Север
Стана толкова тихо, че помислих, че съм оглушал. Митра спеше оттатък. Сигурен съм, че не я събудиха. Нахлуха безшумни и бързи като призраци и ме повалиха на пода по лице. Не успях да затворя книгата. Унасях се над нея, но се стараех да остана буден, поне още за страница – две. Стори ми се, че сънувам. Съдържанието ми се изплъзваше мислех за Митра. Проникнаха през прозорците. През вратата която смятах, че е затворена. Насочиха срещу мен непознат клас пушки. Събориха ме на пода и едва като щракнаха белезниците на китките ми се уверих, че не е сън. Защото болката беше истинска. Вместо да ми прочетат правата нахлупиха чувал върху
главата ми. Властен глас тихо рече в ухото ми, че не трябва да произнасям и звук. Не виждах къде ме водят. Слизахме по стълбището. Натиснаха главата ми и ме вкараха в кола. Пътувахме около половин час. След туй ме изведоха от колата. Пак слизахме по стълби. После усетих, че се спущаме с асансьор. Толкова дълго трая, че взе да ми прилошава. Помислих, че ще изгубя съзнание когато спряхме. Накараха ме да седна и махнаха чувала от главата ми. Намирах се в звукоизолирано помещение с огледални прозорци. Много предаватели, навсякъде, поставени така, че да ги виждам. Стоях от едната страна на бюро. Лицето на човека срещу мен беше кротко и благо. Плешив, розовобузест, с бръчки предизвикани от многобройни усмивки. Беше облечен функционално и спортно. Съвсем обикновен човек. Пред този спокойно бих си открил душата на чашка, бих разговарял свободно във влака и бих му доверил да наглежда багажа ми на гарата докато се разправям нещо с касиерката. В това положение обаче от изражението му ме побиваха тръпки.
 -Първо искам да попитам, с какво право…-колкото и да се опитвах да се овладея гласа ми трепереше.
 -Извършили сте сериозно данъчно престъпление. И нас ни интересува как сте успял да го прикриете.
 -Трябва да е станала грешка.-засмях се-Слушайте, не подозирах, че има такива катакомби и така съвестно си вършите работата. Наистина, сега имам по-голямо доверие в държавният апарат, но този път наистина сте сгрешили. 
-Така ли?-усмихна се. Натисна нещо под бюрото.-Стойте неподвижен. За ваше добро е. Нищо болезнено няма да ви бъде сторено. Вратата зад мен се отвори. Несъзнателно се опитах да се обърна, но той отгатнал намерението ми заповяда остро: -Неподвижно! Не ги видях, но бяха двама. Четири ръце ме докосваха. Стегнаха главата ми с каиш покрит в електроди. Сигурно детектор на лъжата. Е, няма какво да крия. Бъркат нещо. Човекът извади от чекмеджето лаптоп. Заудря по клавишите. -Четиридесет дуотригинтилиона и осемстотин тригинтилиона на десета степен тетрабайта информация с неплатен данък.
 -Какво?-щях да се засмея, ако не бях уплашен-Значи крия данък информация!
 -Четиридесет дуотригинтилиона и осемстотин тригинтилиона на десета степен тетрабайта. Нарушението не е най-драстичното, но достатъчно за да мине в графа престъпления. Откъде сте натрупали тази информация…
 -Слушайте, аз съм обикновен електрокарист и живея само…
 -Знаем всичко за вас. Точно за това ни озадачава сериозното количество недекларирана информация.
 -Не съм чувал за подобен данък. Щях да си го платя…
 -Данъкът е изчислен и включен към останалите. Не сте заплатили притежанието на толкова информация. 
-Това е скрита камера, нали?-опитах се да се усмихна, но нещо не се получи. Човекът се намръщи. Изведнъж облика му се промени. Пред мен стоеше разгневен слон. Едва се сдържаше и всеки момент щеше да ме прегази.
 -Информацията е сериозен ресурс на държавността ни. Един от стожерите на световната икономика. Пазарът й по закон е свободен и може да принадлежи на всеки, но тя не е безстопанствена. Получават я кадърните и предприемчивите за да я доразвият както и да си заплатят разходите за използването й. Каква е тази ирония към устоите на обществото ни. Вие да не сте анархист. Скрит анархист който до този момент е нямал видими антиобществени прояви, но е използвал нерегламентирано придобита по престъпен начин собственост. Слушайте, господине, положението ви не е розово. Никак не е розово даже…В този отдел имаме правомощия за които не знаете, въпреки количеството незаконна информация с която разполагате. Можем да ви държим тук часове, месеци, дни, години…
 -Нищо не разбирам. Сигурно е станала грешка. Уредите ви точни ли са? 
-Уредите са най-прецизните, а принципа им не е толкова сложен, че да бъде допусната грешка. Притежавате незаконно количество информация.
 -Мога ли да го заплатя? На изплащане. Веднага няма да успея… Направи отрицателен жест. 
-Данъчното нарушение е извършено. А и няма отделна графа за заплащане на информацията. Тя е комплексна сума от плащането на всички останали данъци.
 -Четиридесет дуотригинтилиона и осемстотин тригинтилиона на десета степен тетрабайта? -Достатъчно за да бъде престъпление. Тресях се. Давех се от страх. Не можех да си позволя да изчезна. 
-Имам болна дъщеря. Аз съм й единственият. Без мен, тя е мъртва. Направете нещо…Намерете изход. Нарушението ми е неволно. Не съм предполагал, че разполагам с подобно количество информация. Абсурдно е, че при него не знам толкова просто нещо като това, че то се плаща. А трябваше да се досетя… Усмихна се и отново придоби благите си човешки черти.
 -Виждам, виждам, че сте искрен. Навярно се касае за случай на скрита гениалност. Можем да направим компромис и вие да се върнете при Митра. Мислете за нея. При повторен случай дъщеря ви ще остане без личен асистент, а вие сте й далеч повече от личен асистент. Тя няма другиго…Съгласен ли сте незаконната информация да бъде изтрита… Сви ме стомаха. Какво ще махнат. Спомените ми? Мечтите? Предпочитания. Мисълта, че обичам изгрева и гледам докато се появи облак подобен на кораб. Над много книги прочетени и преди десетки години разсъждавам още. Над много стари преживявания, също.
 -Съгласен съм. Изтрийте незаконната информация. Призори ме оставиха пред дома. Отворих безшумно. Влязох първо в моята стая. Видях отворената книга. Изглеждаше ми като ненужен предмет. Успели са. Премахнали са информацията от главата ми. И май за мое добро. Чувствах се като осакатен, но и олекнал. По-скоро гноен абсцес, а не гениалност беше тази информация. В главата ми имаше много пространство. Свободна шир и усещане за лекота. Предчувствието ми за настъпващият ден бе по-ведро от обичайното. Отидох при Митра. Тя тъкмо се беше събудила. Очите й се усмихваха. Тя е седем годишна. Няма и парализирана. С никого, никога не е общувала. Двамата се разбираме, макар и на един наш, различен език. Поиска с поглед да я целуна. Когато докоснах устните си в нейните цялото количество богата информация нахлу отново в главата ми.



антиутопия и киберпънк 

share button

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email