Натискаше му се най-безцеремонно и му шептеше мърсотии в ухото. Тя махна на таксито, а той не беше в състояние да мисли разумно, въпреки животинският си инстинкт за самосъхранение. После почувства лекото убождане във врата и се опомни прикован с белезници на нещо което приличаше на зъболекарски стол. На светлото тя изглеждаше по-възрастна. Имаше бръчки. Косата й беше прошарена, а усмивката й изпълнена с жестокост. Не я познаваше. Не можеше да си спомни коя е. Погали го по гърдите. Той и кресна, а тя направи гримаса, доближи пръст до носа си и усмихнато произнесе:
-Шшшшт…На тридесет километра по третокласен път надолу има едно село, хората са си легнали. Не искаш да ги събудиш, нали?
-Какво искаш от мен?-сърцето му щеше да изскочи от гърдите. Беше суров мъж, свикнал с грубостите на живота и в затвора беше лежал, но тази му се струваше абсолютно откачена. Какво искаше от него!
-Да си направим кефа. И ти няма да викаш, защото иначе ще ти причиня болка…
-Слушай…-не я позна, не беше единствената, отдавна се беше случило. Някоя от малките мръсници беше. Как можа да го хване толкова лесно. Започна да се дърпа и да крещи. Щеше да му направи нещо ужасно. Написано беше на лицето й. Личеше и в гласа й. И къде беше го довела! Не помнеше коя е. Не помнеше и колко бяха. Те лесно склоняваха. На някои даже им беше удоволствие. Сигурен беше, сигурен. Веднъж стигна почти до съд, но всичко се размина. Онази се уплаши, но онази беше страхлива. Тази не. Тази беше луда и не приличаше на никоя от онези пикли. Да не би да е майка на някоя. Не, невъзможно беше да е все още толкова млада. Онова бяха стари истории, почти детски. Някоя от тях ще е, но пораснала и много променена-Пусни ме! Пусни ме!
-Какво ще викаш, ли?-засмя се. Обърна се с танцова стъпка. Отвори една врата и издърпа количка с хирургически инструменти. -Мамка му! Луда си! Пусни ме…-захлипа. Инструментите изглеждаха ужасяващо
-Пусни ме, моля те, пусни ме.
-Тогава бях почти дете.
-Стига де, пусни ме. Какво да направя за теб? Кажи ми.
-Ама ти си бил голям пъзльо. Не изглеждаше такъв. Посегна към една от ножиците. Притъмня му и почувства дъното на панталона си топло. Влагата изби отгоре. Тя забеляза, подсмихна се и ощипа леко носа му. Даваше се от страх. Гърчеше се и искаше да умре. Не можеше даже да върже изречението. Опитваше да я измоли да го убие бързо. Само, че от устата му излизаха неразбираеми глупости.
-Хвърли стола в дупката…Болка ми е, чак гнидите ме болят. Много ми е болка. Всичко ще призная. Вземи диктофон и ме запиши. Камера вземи и ме запиши. Всичко ще призная…Остави ме… -Тогава ми причини много неприятности. Много. -Пусни ме. Прости ми. Всичко ще направя…
Усмивката й стана още по-жестока. Беше красива, много красива и страшна. С красотата го режеше.
-Няма повече…Отдавна беше… Приближи лице все едно да го целуне и изсъска:
-Отдавна и е забравено? Така ли!
-Н-не. -Значи не е забравено, а?
-Н-не. Пусни ме.
-След като свършим. След като си направим кефа.
Задави се, кашля дълго. Повърна върху дрехата си, а тя направи погнусена гримаса.
-Ако изплюеш навън ще ти прережа гърлото, ясно ли ти е!-с груб мъжки глас му изкрещя тя-Всичко гълташ! Ясно ли ти е? Не можа да каже нищо. Видя скалпел в ръката й. Мъчеше се да изключи. Да потъне в себе си, но не можеше. Затвори очи да не вижда, но те се отвориха сами защото се бояха от това което не виждат.
-Лекувах се дълго.-заговори му спокойно-Бях още дете. Тялото оздравя. Но то вече не беше моето. Над моето имах власт. Това вече беше омърсено…
-Моля те…-прошепна вече спокойно-Убий ме.
-Не, не бързай, скъпи-надменно отвърна-Бъди като тогава. Колко ме държа? Четири часа, четири денонощия или четиридесет години. Чакахме приятелите ти да дойдат за да ми се изредят всички. Но те не дойдоха. Още ги сънувам…Представи си сега, че очаквам всички останали момичета…Представи си, а? Но не, не. Не искам да те деля с никого. Секс можеш да споделиш. Любов и отмъщение никога. Как смяташ?
Задави се при опит да й каже нещо, а тя продължи:
-Поне за отмъщението съм сигурна. За любовта не знам. Не съм я изпитвала. Май няма такова животно. Или поне за мен. Защото тогава макар да бях на седемнадесет се чувствах по-малка. И никак не ми се искаше да бързам. Чаках я…
-Пусни ме. Пусни ме…
-Та думата ми беше за отмъщението. Ще го направя шедьовър. Цял живот съм мислела за това… Клекна до него. Целуна го по бузата, после впи устни в неговите. Дръпна се и се изплю. -Станах добър медик. В своята област съм светило. Разбирам от болка. Изтънчен естет съм. Лошо, много лошо е да попаднеш на такъв с грозната си физиономия. Нали?
-Убий ме…
-Първо ще си поиграем. Хубаво ще си поиграем. Заби със замах инжекцията.
Почувства, че потъва в яма. Последната му мисъл беше, че най-сетне всичко е свършило. Събуди се в мрачна стая. Стените и мебелите се движиха. Отново беше упоен и отново се луташе из коридори и непознати улици с познати изражения. Събуждаше се и тя забиваше иглата. Случи се десетки или десетки милиони пъти. Загуби всякаква представа за действителност. В един момент ходеше по стъклен таван, а лицето му се беше превърнало в кърпа с мастилени отпечатъци на пръсти. Ходеше между тях и търсеше отпечатъка на пръста на съдбата. Боеше се да не се загуби на централният площад, а централният площад бяха ушите му. Тя стоеше в кухнята на преизподнята и бродираше. Каза му, че бродира града. Говореше с гласа на баба му. Попита я буден ли е, а тя дълго му се смя. Мина цяла вечност преди да го изхвърли на уличката до дома му. Още не беше сигурен истина ли е. Блъсна го от колата навън и изчезна с мръсна газ. Успя да се изкачи до дома си. Влезе и изгуби съзнание. Бавно излизаше от упойката. Връщаше се често в мрачната стая и му се струваше, че е сънувал освобождаването си и мина дълго време докато се увери, че си е наистина в къщи. Вече вън от опасност. Още часове му бяха нужни за да нормализира мисловните си процеси. Когато разбра какво му е сторила се обърка повече. Нищо не разбираше. Тя му беше направила пластична операция. Имаше най-красивото мъжко лице. Такова нямаше и по списанията. То беше съвършено. Нежно, чувствено, изразяваше силни емоции. Изтънчено, чаровно и невинно. Толкова невинно, че израза му обвиняваше. Произнасяше присъда над покварените му помисли. Принизяваше го с красота. Обиждаше го със святост. Нагрубяваше го с нежност. Мразеше това лице. Презираше го. Искаше да го омърси. Да го изнасили! Но не можеше да изнасили себе си. Три дни го търпя. Накрая се напи почти до припадък. Счупи една бирена бутилка и наряза лицето. До сутринта кръвта му изтече.
Хорър, трилър, социална драма
Няма коментари:
Публикуване на коментар