четвъртък, 28 юни 2012 г.

Матово лице




Стоеше сякаш дремеше, но устните му потреперваха и очите премигваха. Лицето му ни красиво, ни грозно с правилни, но не и привлекателни черти приличаше на маска застинала в един трудно разгадаем, много противоречив израз. Изглеждаше озадачено, но учудването приличаше на саркастичен присмех, жесток и в същото време жалък. Долавяше се болка, но и страст която желае да причини болка. Агресивност и пасивност. Животинска смиреност и малоумна дързост. Но всичко беше вяло, слабо изразено, лишено от признаци на енергия.
Стоеше на пейката и леко клатеше глава. Оглеждаше се насам – натам, натам – насам. Приличаше на отегчен и търсещ нещо върху което да закачи вниманието си и за миг да се изтръгне от мисълта за себе си. Матово лице – израза на самотата. Бежов шлифер. Свити рамене. Можеше и да е на петдесет и на тридесет. Умората настъпва бързо, а после създава впечатление, че трая вечно и преди усещането, преди всяко усещане я е имало. Образа на отчаянието като мъж на средна възраст. Съсипан е от живота. Изхвърлен е зад борда, а види ли спасителна сламка бои се да я докосне защото подозира, че след туй ще се наложи прескъпо да я заплати. Може би имаше нужда някой да го почерпи. Да размени дума. Не бързах никъде. Я, да видим ще го накарам ли да покаже беззъба усмивка. Седнах до него. Поднесох му отвореният пакет. Дръпна цигара. Нямаше и огънче. Щракнах запалката. 
-Колко часа я чакаш?-попитах.
 -Сто четиридесет и четири години.
 -Аз все лъжа, че чакам по петнадесет минути и си тръгвам.
 -Аз винаги съм бил тук. От сто четиридесет и четири години насам. -Е? -Заслужаваше си. 
-Приличаш на зле опрано сако втора употреба.-усмихнато рекох. Отвърна на усмивката. -Доста си се скапал. Наистина ли чакаш жена?
 -Навярно. Забравил съм. -
Всички забравяме какво чакаме. Първо едно, после се налага, че за да стигнем до него трябва да дочакаме друго, то отваря очакване към трето…Да, прав си. Докато стигнем до осемнадесетото си очакване вече сме забравили за десетото, а за първото изобщо не можем да мислим. Очакване на очакваното на очакваното на очакваното…Да пийнем едно, искаш ли. Дръпна нервно цигарата. Прояви признак на дразнение. Все пак това е и признак на живот. -Добре. Няма да настоявам. Забелязах, че ти е писнало.
 -Наблюдателен си.
 -Лъжеш се. Опитваш се да бъдеш незабележим, но днес не успяваш. Пролет е, парка жужи от живот. Ти се открояваш като кръпка. Летаргичен си.
 -Така ли?-усмихна се широко. Не изглеждаше така кофти като преди малко.
 -И шлиферът ти не е за времето, а и прилича на пилешко ако. Изглеждаш печално. Честно. Ако нещо те боли можеш и да изпееш. Аз не съм оттук. Тръгвам си даже утре. Светът наистина е малък, но не чак толкова. Уверих се. Иска ми се да срещна много хора, но ги изгубих безвъзвратно. Не, че ми пука, но когато се унеса. Лицата им витаят, понякога дочувам и гласовете, спомням си и вкуса на джин. Мразя да пия джин, но някога не избирах. Идва после и мелодията. И едно усещане…Няма да ги срещна, навярно и теб повече. Можеш да говориш. Тайната ти ще си остане тайна, но няма да я чувстваш като навита пружина в гръдта си. 
-Грешиш, душевадецо, но както и да е. Искаш да помогнеш, ли?
 -Не си човек който се нуждае от моята помощ, но стига да мога.
 -Искам да се поразходя малко. Само, че…Наистина я очаквам. Ще ме познае по шлифера. Облечи го и като те заговори, кажи й че идвам след десетина минути. Става ли? Почувствах се като глупак, но се съгласих. Облякох шлифера, а той вонеше. И беше тежък и ми стана веднага горещо.
 -Няма да се бавиш, нали? Усмихна се в отговор. Нищо лошо не можеше да се очаква от човек с такава усмивка. Изчезна зад ъгъла. За миг алеята остана празна, а в следващият забравих накъде съм тръгнал. Спомних си, че заговорих матовото лице. Помня целият разговор, но нищо преди него. Нищо. Напрегнах се докрай, запримигваха в съзнанието ми, последните ми дни. Не приличаха на реални, на изживени от мен. Изтласкваха ме от себе си. Отблъскваха ме. Приличаха на филм. Почувствах, че губя себе си и се превръщам в матовото лице. Заемам мястото му на пейката. Прииска ми се да си тръгна, но бях забравил накъде отивам. Безсилие помрачи разума ми. И реших, да тръгна, независимо накъде. Само да не съм тук. Тогава матовото лице се появи. С нещо изглеждаше по-различен.
 -Благодаря ти. Още ли е няма? Е, явно няма да дойде. След сто четиридесет и четири години, ми писна да я чакам. Дай си ми шлифера. И благодаря ти. Има защо.
 Странен човек. Твърде бързо беше настъпила промяната в него. Изпълнен с енергия нямаше нищо общо с човека който заговорих преди малко. Потупа ме по рамото и бързо изчезна към другият край на алеята. Махнах след него. Усмихнах се вътрешно и го забравих. На другият ден се писа много за показното убийство извършено на няколко преки от алеята. Фотороботът шокиращо напомняше за матовото лице. А часът на екзекуцията съвпадаше с времето докато го чаках на пейката! Изглеждаше като човек който се нуждае от помощ. И му я оказах. Без дори да осъзная. Шлиферът му биеше на очи. Исках да помогна.
Помогнах. И човека ми благодари.





Хорър, трилър, социална драма
хумор, сатира, разкази с неочакван край
share button

1 коментар:

Follow by Email