Колежки в еротичен пърформанс

 

Напоследък сияеше, изглеждаше подмладена с поне пет години.

Смехът и весело звънеше по коридорите, смигаше на колеги и колежки.

Нещо се беше случило с нея, тайна нейна, която не ни даваше покой. Май нова любов, а? Кой ли е щастливеца? Не, не е от службата, щяхме да научим.

Седмици вече е така.

Твърде затворено живее, къде ще да го е намерила?

И по-женствено се държи и май и тук ще ни обере всички обожатели.

Приятелка ме нарича, не че съм й, но щом тя ме мисли за такава, какви са тези тайни.

Опитвам се да развържа езика й. Подпитвам майсторски. Замлъква, готова е да ми каже, но възпира на върха на устните й. Замръзват в една изпитателна усмивка, толкова е примамлива в този израз, че ми иде да впия устни в нейните. И ако бях мъж, никакво колебание. Преценява ме с поглед. Някакви фатални искрици подскачат в очите й. Като притиснато животинче е, което се брани до последно, макар всичко в него казва, че няма смисъл. Иска й се да ми признае. Накрая се отказвам, завъртам се на другата страна, а тя както е седнала до мен прегръща ме и ми разказва.

Мисля, че се шегува в началото, малко след това, че е луда.

Гълтам си езика, не съм го очаквала. Тя не е такава жена.

Възбуда ме обзема, а тя ми говори ли говори:

-Просто едно хоби. Мое. Невинно е.

Последното което каза, направо ме опари.

-Невинно?

Позасмя се виновно, поизчерви се.

-Е, може да не е толкова невинно, но какво пък.

-И къде мога да намеря клиповете?

-Ще ти пратя линкове.

Глътвам си езика, а тя учудено ме гледа и плахо попитва:

-Какво има?

-Искаш да кажеш линкове на клиповете за които говориш? Много ли са…-не успях да завърша, няколко думи се гониха.

Снимала се в еротични клипове. Това й било хобито. Та както каза: „съвсем невинно”.

-Чувствам се красива – рече ми. – Игра е, просто игра. Роля, винаги съм мечтала да играя. Има и режисьор, разбираш ли? Има и друматург, и гардеробиерка има, има и реквизитор, даже двама; и машинист, който спуща чиги. Озвучител, осветител, сценични работници, страхотни момчета.

-Ама ти не си актриса, скъпа. Ти си де-ло-во-ди-тел. Разбра ли какво си?

-Грешиш. И това е роля. Само, че на друга сцена.

-Това не е театър. Това е някакъв безумен кич.

-Не си гледала още сцените.

-Но съм гледала много пиеси, достатъчно чух. Кич е.

-Експеримент – може би, но кич…грешиш, а и да е. Какво, ако е.

-Вулгарно е.

-Е, и?

-Не е ли?

-Мирише на друг свят, това е сцената. Има и отбрана публика, но ти не я виждаш. Не ти и трябва. Богати сноби. По-важното са камерите. Те са прозореца към всички останали. Правим пърформанс. Еротичен пърформанс.

-Показваш задник.

-Е, не само го показвам.

-Престани!

-Онова е героиня, разбираш ли? Тя ми дава това което не мога да взема от живота. Бягам от действителността с нея. Тя може да има всекиго, без да принадлежи на никого. Тя може да се отдаде на всекиго без да имам задължения към някого.

-Луда си.

Засмя се и наклони глава.

-Може и така да е, но по-добре отколкото тъжна.

-Забъркала си се в ужасни каши, да знаеш.

-Грешиш. Кашата си е много приятна, особено когато се стича от зърното ти към скута ти. И е топла.

-Престани.

-Ще ти пратя линковете. Ще решиш.

-А не се ли притесняваш?

-От какво, ти си ми приятелка -щеше да каже още нещо, но млъкна.

-Какво има, изплюй камъчето.

Развълнува се, даже запали цигара. Заговорихме за друго. Пожелах искрено да я погледам, а тя каза едно „ще разбереш”, което по-късно разбрах за какво се отнася, едва след като най-неочаквано ме попита:

-Искаш ли да опиташ и ти?

-Но как! – не повярвах на ушите си, а гласа й толкова откровен, че наивен чак.

-Ще те уредя.

-Шегуваш ли се? Ръката й на коленете ми. Очите й в моите. Не, не се шегува.

-Ще е прекрасно. Ще видиш. Ще ти хареса. Ще е вълшебно. Какво си позволяваше?

-Но аз…аз не мога така, ами ако мъжа ми попадне на снимките, ами ако децата.

-И аз имам семейство. Няма проблеми. Ще видиш снимките й ще разбереш. Има едно момче. Истински човек на изкуството. Той ще те промени, ще те направи неузнаваема, разбираш ли? Казах ти, че на снимките не съм аз, а моя героиня. Никога, никога няма да познаеш, ако не ти кажа! Никога. Ще видиш! Видях. Не само не бих я познала, ако не ми беше казала, но макар да ми каза, не бях сигурна дали повярвах, че е тя. Сладка е, много е сладка и такава каквато я виждах всеки ден. Секси е, това никой не може да отрече, но онази на снимките: класи над нея беше. Косата й друга, явно перука, не можех да си обясня как така изглеждаше по-слаба и по-стройна. Различната външност, разкриваше различен нрав. Обсебващ, див и разрушителен, но откровен и привличащ. Никога, никога не бих я познала.

-И теб, никога никой не би познал. Ще е наша тайна. Кажи ми, искаш ли? Очите ми не се отделяха от снимките. Не мога да си спомня реда от мисли.

-Искаш ли? -попита отново.

-Да  – отвърнах.

Чувствах се като тогава когато реших да се простя с девствеността си. Но още по-противоречиво, още по-развълнувана. Дългокосият дълго поставяше гримовете, преценяваше ме от различни страни, смени няколко перуки. Унасях се. Няколко различни жени видях в тройното огледало, преди да ме разсъблече и постави изкуствени бенки на места, които трябваше да имам за да бъда тази която видях в края на процедурата. Съвършената. Аз. Самата Аз. Действителната.

Скритата дълбоко в мен.

Тази която е растяла с мечтите ми.

Тази която съм сънувала, че ме води.

Тази с която съм спорела и съм се карала.

И съм потискала, мислейки, че съм по-силната, а всъщност ми е помагал цял свят, за да й сложим окови и белезници и да я затворим в най-дълбоката и най-сигурната килия на съзнанието ми. Руса беше, дългокоса. По-висока от мен, значително изглеждаше. По-хладна, ала по-страстна. Горчива жилка имаше сладостта й, натурална беше емоцията й. Виждах се съблечена, съблечена от себе си и за пръв път гола. И това толкова ме възбуди, че играех естествено.

Издирваха дълго онази жена, чието име носих тридесет и две години. Четох по вестниците. Нямаше да я открият. Тя беше мъртва.

Тогава, преди месеци, когато първата сесия свърши, разбрах, че нямам сили и не искам да сваля перуката и грима. И да бъда старата, тази която бях преди да ги сложа.

 

©Стефан Кръстев

2008