четверг, 6 июня 2013 г.

Ракия и роза

Идех ли на село, наливахме се. Той имаше най-хубавата ракия и най-лукавото вино, пиян не съм го виждал, съвсем трезвен никой не го беше виждал. Разправяха, че не пие вода. Изчервяваше се чуе ли го. Истински се разстройваше и веднага пълнеше чашите. Не искаше да се говори за това. Отричаше го и се смееше изкуствено. 
Питаше възможно ли е човек да живее без вода и въздух, но наивника и най-естествената роля не можеше да изиграе като хората. Личеше му, че не е много сигурен и му е криво, че му се носи мълва. Срамуваше се от туй което разправяха, дори се просълзяваше понякога. 
Питах го веднъж, защо толкова му пука за хората. Изгледа ме малко виновно. Тросна се като дете. Каза, че изобщо не му пукало.

 Настоях, че му пука. Не му пукало. Пукало му. Раздразнено ми рече, че не разбирам нищо от живота. Стиховете ми не стрували. Не пишех стихове. Чул недочул нещо. Изобщо можеше ли да чете, за да се прави на критик. Попитах го ехидно. Ехидно се засмя на свой ред. Стихове или каквото да било там, не можел съм да го пиша. Човек за да го прави трябва да разбира от живота, а аз не разбирам, щом си мисля, че му пука. 
Пихме мълчаливо следващите чаши. Някак си съм се прибрал. На другият ден пак започнах да го тормозя. В началото се опитах да изгладя отношенията ни. Той беше абстрактен и ограничен, но лош човек в никакъв случай, а и щедра душа. Казах му го. 
Не щеше и да го чуе, не ми се сърдеше изобщо. На третата чаша наистина ми се припи вода. Без да го питах отидох до кухнята. Врътнах кранчето, а от него глас на суша и агонизиращо извънземно. Едно гъргорене, ръмжене, крана още малко и да проговори на човешки, но не и вода да пусне. Този, ако не пие вода с какво си мие ръцете и съдовете. Като го попитах каза, че си ги мие вън на кладенеца. 

-И оттам пиеш вода?-аз пък доста от виното му бях изпил, не си знаех езика.-Та в кладенеца ти само чудовището от Лох Нес не живее.


-Ти какво? Откъдето си искам оттам ще пия вода.


-Веднъж пих от кладенеца ти. Знаеш ли какви спомени имах? Автобусът четири часа не спря.


-Да си се качил във влак.


-Чешмата ти не е работила от години.


-Е, й?


-В мазето сигурно имаш компоти.


Защо биех натам? Виното му беше виновно. Знаех много добре, че няма никакви компоти. Ако имаше да ги беше изкарал. Ракия, вино, твърдо мезе, всичко слагаше на масата. Никакви компоти.



-Компот ли ти се пие?
-Ти не пиеш нищо без съдържание на алкохол.


Напълни ми веднага чашата и вдигна наздравица. 


-Слушай, малкият, защо си губиш времето с един стар човек. Наоколо има толкова красавици. Те и на мен налитат, та на теб ли няма?


Мина в следващата фаза. Тогава започваха да му се явяват девиците. С птичи гласове и с руси коси, с черни също и с червени. Сплетени на плитки и разпуснати, с венци и с шноли, накъдрени и естествено къдрави. С едва напъпили гърди, пищни бюстове, с малки и огромни задни части. Те живееха в обора му, на сливата и на крушата му, криеха се преследвани от властта или сводниците си в мазето му. Ловуваха с лък в гората, спукала им се беше гумената лодка в близката река която само по време на големи порои се точеше едва – едва. Идеха да му правят данъчна оценка за къщата или да вземат интервю от големият майстор на тукашното вино. Закачаха се с парашути по клоните на черешите. Повреждаха се джиповете им точно пред къщата му, а пред нея не минаваше никакво шосе. Бродеха и по къщата му и така говореше като, че ли това се случваше и сега. Правеха социологически проучвания или издирваха рядък вид бухал който е трябвало да се крие някъде наоколо. Някои носеха очила с телени рамки. Препоръчваха му нов сорт семена или бяха пратени от женското списание в което работят да напишат очерк за този край. Имаха сини и кафяви очи, някои зачервени от умора, други силно гримирани. Бяха глупави, почти малоумни и истински малоумни, високо ерудирани и интелигентни, не знаеха друг език освен немски или френски или говореха на всички възможни езици включително и тези на птиците и колорадските бръмбари. Високи и ниски. Пропътували свят или живели цял живот някъде наоколо, кой знае къде. Приличаха си единствено по това, че до преди срещата си с него бяха девствени. Дори онези, преследваните от сводниците. Веднъж прекали и разказа, че една от тях била преследвана от ревнивият си съпруг и порасналите си синове. Ама пак се оказала девствена. Щях да го прекъсна, но сладък беше, а и наля още една чаша. Вярваше си, докато разказваше. Преживяваше го наистина, още по-силно, ако изглеждаше, че му вярвам, а аз нямах нищо против. Самотен човек беше, все тук живял. Мястото пусто и все по-опустяващо. Едва ли е виждал и една двадесета от жените които разказваше, че е имал. Погледът му гореше, думите му се лееха като ракията му. Гласът му понякога трепереше. Вълнуваше се до сълзи, когато разказваше причините да се разделят. Разказът му често преминаваше в поезия. Притискаше гърдите си и казваше, че чернокосата или русата са още тук в гърдите му. Изразите му не стигаха, с длани във въздуха рисуваше телата им. Ставаше мрачен и красив. Изглеждаше по-млад с най-малко двадесет години, докато разказваше вдъхновено. 
Този път не го изслушах. Историята му по-бавно се точеше или като че ли не вярваше, както обикновено в нея. Звучеше неубедително. Дълго търсеше думата. Не беше във форма. За друго си мислеше. Помръкна от въпросите ми. Заболя го. Какво толкова? Не беше пропаднал пияница. Имаше си завидно стопанство, работлив и сладкодумен и удивително свеж за годините си. Какво като не пиеше вода? За пръв път виждам такъв човек, но много свършени алкохолици познавам. Пиеха вода, но другото не умееха да пият. Трябва да спре да се срамува и зевзеците ще спрат да го подиграват. Трябва да си признае, гордо да си го изрече. На седемдесет е. Каквото е имало да изживее, изживял е. Самотно, но достойно. 


-Събирала е дърва…-говореше и често запъваше-Видях я седнала на един дънер. Само глезена й беше разголен…Не знаеш каква възбуда е. Виждате всичко голо. По екраните, по списанията. И жените ви ще тръгнат още малко чисто голи по улицата и е тъй нормално, тъй естествено, че голи са все едно с дрехи. Не знам, може и така да е за добро…


Наля ми пак, замисли се. Този път ме измъчваше и не ми беше ума ми в еротичните му фантазии, а си мислех как да го накарам да си признае, че не пие вода.


-Приличаше на циганка, но очите и светли. Зелено и синьо, огромни. Устните й плътни, разтворени от болка. Глезена й подут. Този глезен, този глезен…Няма да го забравя…Кожата й като лакирана. Тъмна и блести. Сигурно беше на тринадесет или четиринадесет. Там някъде, но жена. Фигурата й детска, но миризмата й. Всичко що се движи на два крака може да разгони. Включително й мечките. Цвят ми се стори и в алените дрехи – роза. Дишаща роза с разцъфтели гърди. Ще ме убоде, помислих си и се взирах в голият и глезен. Върза ми се езика на моряшки възел, мислите ми лудуват, а нищо не мога да изразя, а нея я боли ли боли. Навехнала ли беше този глезен кой я знае. Клонките й съчките които е събирала, разпилени. Спомените ми също. Трябва да съм бил на седемнадесет. Не помня вече…


-Пиеш ли вода!-прекъснах го.


-Тя забърка в торбата си и извади манерка. От онези фронтовашките. Когато развъртя капачката…Знаеш ли, цял живот се опитвам да докарам този мирис, но не мога. На три или четири метра бях от нея, но ме замай. Не мога и не мога да улуча тази ракия. Какво ли не опитвам вече толкова години. Когато се получи вече ще мога да умра. Цялата гора оживя около мен. Птичките започнаха да се кискат и листата да си шепнат неприлични приказки, а мен да ме поощряват и да наричат с обидни имена нерешителността ми. Кръвта ми полудя от тази ракия. И този гол глезен. Разума ме напусна напълно. Призрак станах. Приближих се към нея, а уплахата й…Толкова красива беше…После усмивката й. Флиртуваше проклетницата. Дявол беше, не момиче. Говорих й, че нищо лошо няма да й се случи, лъжех я, че мога да наместя крака й, исках само да пипна този глезен, а когато го сторих. Не знам, никога не съм знаел как става, но чу се леко пукане. Тя изохка, след което се почувства облекчението й. Тялото й се отпусна, лъхна ме топла вълна, видях как се усмихва. После леко се изкиска. Замириса силно на нея. Изглежда болката е била толкова силна, че като я напусна всички приятни усещания изпълниха тялото й. Нарече ме магьосник. Косата й се разпиля по мен. Смееше се. Пихме. Закачахме се. Пихме. Любехме се после. Наистина беше любене, а не друго и…


-…се оказа девствена.


-Не. Това много ме смути. Циганка, при това толкова малка…


-Добре. Пиеш ли вода…


-Обеща ми да се срещнем пак. На другата вечер. Не й вярвах. Исках да дойде с мен и да не я пусна повече. За да ме увери, даде ми в гаранция манерката. Единственото което имала. 


-И на следващата вечер се оказа девствена.


-Взех роза. Красива като нея в алената й рокля. Чаках я. Свечери се, стана съвсем тъмно. Заспах. Събудих се. Ръката ми която държеше цветето беше още стисната, но розата я нямаше. 


-Тя е дошла и си я взела.


-Да. Така си мисля. Може да е била женена. Щеше да бъде иначе девствена. Циганка…Баща й ще я убие, ако неженена си е позволила. Обичала ме е обаче. Взела е цветенцето. Нямаше го. Кой да го вземе иначе.


-А манерката?


-Изветря бързо миризмата на нейната ракия. Опитвах се да я докарам не успявах. И когато кой знае на коя напивка, кой знае кой открадна манерката, не съжалявах за нея. Съжалявам, че не мога да улуча онзи мирис и вкус. Това съжалявам.


-А за нея?


-Сигурно е стара и виснала.-засмя се.


-Слушай, ти мен уважаваш ли ме?


-Уважавам те.


-Искам да изпиеш една чаша вода.


Пребледня. После кимна. Отиде до комшийката, напълни му цяла кана. Изпи чаша. Сгърчи се от болка, а после се усмихна, но още личеше изписаната болка по лицето му. Не исках да му я причинявам. Мен ме заболя. Надявах се да си признае, че не пие вода. Тръгнах си. Лошо постъпих. Осъзнах и отрезнях. Сигурно ще ми прости. Така си мислех. Сигурно ми е простил, но аз не си простих. 
На другият ден беше на легло. Не искаше да пие нищо друго освен вода. На следващият изглеждаше още по-зле и се наливаше с вода, а устните му бяха напукани от жажда. На третият се задушаваше и продължаваше да пие вода от каната. Не смогвах да му я напълня. Едва говореше, не му стигаше въздух…
-Притиска дробовете ми. Жадна е…-стори ми се бълнуване.
Вечерта почина. Часове по-късно от устните му навън се разлисти с цялата си прелест, неземно красива роза.



Магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email