Романтична възбуда

Самата романтична възбуда. В моминско тяло с книга в ръка. Сама сред природата.
Ръката ми запламтя, исках да я нарисувам или да я погаля. По главата като дъщеря или по бедрото като любовница. Да я галя по ръката като жена която желая, а все още не знам дали ще имам. Да прокарвам пръст по устните й, а тя да е затворила очи. Пръстите ни да са сплетени и да вървим някъде. Тук сред шубраците край реката или по най-оживеният булевард. Исках да грабна книгата от ръката й. Да я пусна на земята, да ме гледа въпросително, преди да я целуна. Но тя беше млада, много млада. Вече жена, но все още момиче. По цветни изглеждаше покрай нея горската растителност. Играеха слънчеви зайчета по лицето й. Сянката беше паднала върху очите й и не можех да определя цвета им от разстояние, но това бяха най-сияйните очи. Не изглеждаха истински. Блянове извираха от тях. Пръскаха се, озаряваха около нея. Видимо беше
душевното й състояние. Четеше нещо много, много страстно и красиво. Съпреживяваше го. В друг свят витаеше. Дишаше дълбоко. Плавно. Затваряше често очи и разтваряше устни. Дъхът й секваше. Нещо еротично и романтично изживяваше. Книгата беше твърде дебела за да е от любовните романи – еднодневки. Вероятно сборник класическа поезия. Потрепваше, сладостно потрепваше. Облада ме силна възбуда. Защо е сама! Защо е сама в гората, толкова красива й крехка. Нещо може да й се случи. На колко е? На осемнадесет? Седемнадесет? По-млада? Възможно е. Изразът й издаваше една невинна обреченост. Като прошка със свят, бряг между крехките илюзии и суровата реалност. Вятърът си играеше с ефирната рокля, разголваше бедрата й. Запретна я почти до кръста я, видях бикините й. Страх ме беше да дишам. Стори ми се, че ме вижда с периферията на зрението си. Разгърна страницата. Примижа. Ръката й се плъзна в скута. Беше несъзнателно и се осъзна. Дръпна я. Въздъхна дълбоко. Размишляваше над лирическите герои. За миг изражението й стана каменно, плавно омекна, изрисува се усмивка тъжна и сладостна, дълбоко и лекомислена. Вдигна ръка, махна шнолата и косата й се разпиля на вятъра, жива, дишаща.
Изправи се бавно. Вдигна глава към клоните. Постави внимателно книгата в краката си. Изпъна гръбнак. Обърна глава нагоре, върховете на косата й се докоснаха в кръста й. Замижа. Сенки се гонеха по лицето й, а то изразяваше нега. Приличаше на героиня от фентъзи роман, на романтичен блян, на новопокръстена езичница. Сляла се беше с чуруликането и ромоленето, шума на листата, жуженето на насекомите, движението на въздуха. От метри долавях уханието й. Сякаш не беше истинска, а я желаех. Дръпна презрамките си и роклята се уви около глезените й. 
Невинността й изчезна. Толкова силен беше еротизмът в усмивката й. Грациозна като котка направи салто и се гмурна във вира. Заплува надолу. Приближих се бавно. Исках да видя какво чете. Вдигнах бавно подвързаното с вестник томче. Обърнах го.
Погледнах…
Беше учебник по съдебна медицина. На страницата която го беше оставила, няма да описвам какво видях. 
Не знам как се озовах в града. 
Задъхан бях. Нямам представа за колко време съм взел разстоянието. Сигурно съм поставил световен рекорд.