Отрова

Усещах. Странна ми се струваше. Допусках, че си има друг. 
Аз...много зает бях. Твърде уморен. Все притеснен. 
Не се усмихваше както някога. Отнесена изглеждаше. Усмихваше се, но не на мен, а нещо в главата си. Изглеждаше по-красива. 
По-красиви винаги изглеждат по-далечните. 

Вече не ме целуваше толкова често. Това е естествено живеем заедно вече шеста година. Естествено е да има и хлад. Но имаше нещо друго. Нещо от което ме полазваха хладни тръпки. Като змии. На няколко пъти в последните месеци сънувах змии. В различни разцветки, увити една около друга, представляваха плътна маса, превръщаха се в горски килим, шарен, а фигурите които рисуваха с тела имаха някакъв скрит смисъл, смисъл който не съзнавах. Под повърхността му беше скрито друго битие, под него тя плуваше и живееше. Живееше в свое съновидение. Чувствено еротично, различно от това което делеше с мен. Сладострастно, освободено от мисъл и цел, съществуване само за себе си и тръпката. Бяс и препускане на коне, танц и отдаване до пълна загуба на съзнание. Събуждах се, все още беше при мен, но чувствах, че я губя. 
Тъжно ми ставаше. Нямаше за какво да я подозирам. За закъсненията си винаги имаше алиби. Правих се, че й вярвам. 
Пълзеше по кожата ми нещо неприятно. 
Запушваше гърдите ми. 
Искаше ми се да скъсаме само и само за да се освободя от страха, но представих ли си живота си без нея ми прилошаваше. Бяхме се сраснали, като едно същество станали за толкова кратко. Крачка напред – десет назад. 
Близостта ни направи по-далечни. 
Преди един на друг се привличахме, сега бяхме едно. 
Какво да търсим у другият като то изцяло е наше. И аз си мислех за други. Докосването ни беше като вдишването на въздуха, животворно, но и лишено от тръпка. Хрумвало ми е да прелъстим друга двойка. Защо не? Перверзно, но започнах да го разбирам. Бих и го предложил, едва ли щеше да отхвърли. Всевъзможни огъни горяха в нея. Знаех го, лудуваха под кожата й. Потушаваше ги, потискаше ги. Тя беше дивачка, начетена дивачка облечена и държаща се в съвременен стил. Общността за нея беше театрална маска, семейните взаимоотношения също. Следваше написаното по сценарии. За да е сладка играта напълно се беше въплътила в героинята си. Добрата жена, почти скучната. Дългокраката повяхваща тъмнокожа прелест. Една осма е негърка. Очите й са съвсем сини, косата й права и светла, но нещо в темперамента й и котешката лекота на стъпките, нещо във формите й издава произхода. Носи утихнала джунгла. Преструва се, че обича конструкцията на битието си, обичайната скука, тривиалните фрази, срещи, динамика. Градски шум и традиционни отношения. Щеше да приеме, малко да изглежда учудена в началото, но щеше да приеме като нещо съвсем естествено нестандартното ни общуване с друга двойка. Боях се обаче от интриги в по-широк интимен кръг, а и нещо друго ме потискаше. Това нямаше да освежи отношенията ни. Щеше да е поемане на отрова в търсене на лекарство. Признание, че не сме достатъчни един за друг. И не й липсваше тяло, знам, че в мен откриваше всичко останало освен онези мигове в които имаше между нас въпросителни, непознато, сумрачно в което навлизахме. Несигурност която будеше предизвикателството и желанието да се постигаме. Казвах си, че си въобразявам, а все по – хладна ставаше, все по-дълбоко потъваше в себе си. Четеше повече. Мълчеше ужасяващо. Изчезваше безпричинно. Мислеше си все по-объркани оправдания като закъсняваше и ги редеше без да съм я питал. Късаше ми вътрешностите. Не го съзнаваше, не го й и казвах. 
Когато започна да ме лъже вече не издържах. Започнах да я лъжа също. И ако тя нямаше любовник, аз вече любовница имах. Понякога се чувствах виновен, а когато я видях край реката…В онази поза, в онзи миг…От една страна почувствах облекчение, съвестта ми ме помилва, не бях грешен единствено аз, ответна реакция е било моето, но от друга…Призля ми, притъмня. Не мислех вече. 
Тя беше в полулег върху камъните, краката й разтворени, главата му между тях. Затворила беше очи. Изписаният израз по лицето й не бях виждал до този момент. Сякаш изпитваше болка, толкова силно беше възбудена. Целуваше я високо по бедрата. Много високо. Под самият бански. Дълго, бавно. Не бързаше към останалото. Наслаждаваше се. Наслаждаваше се и тя. Раменете му бяха силни, нацепени. Кожата мургава. Млад беше, личеше…
Не мислех…Тя примираше от удоволствие.
Каза ми, че отива да поплува и да се попече на слънцето, мислеше, че съм зает. Не бях толкова. Реших да я изненадам и се случи. 
Тресеше се цялата. Устните й се разтваряха. Не я чувах, но тихо стенеше.
Грабнах един камък. С няколко подскока се озовах при тях и го стоварих няколко пъти върху главата на сладострастника. Падна назад в реката. Водата се оцвети в кръвта му…
-Защо го уби!-попита. Не крещеше. Очите й не бяха разширени, нито беше изгубила самообладание. Изглеждаше почти спокойна. Само устните й бяха зловещо свити.-Той…Ухапа ме змия…Змия…Смучеше отровата…
-Какво!
-Змия! Там има…-посочи големият камък до себе си.
Без да съзнавам какво правя бръкнах под камъка. Клъвна ме. Внезапна болка и изтръпване. 
-Змия!-изкрещях.
-Хайде, разцепи си пръста…И смучи отровата, изплювай след това…Ще потърсим помощ…Да изчезваме…Преди някой да ни е видял тук…-рече ме и ме прегърна през кръста.