Очите й - кладенец

Срещнаха се няколко пъти. Той беше на деветнадесет, тя по-възрастна. Нарече очите й кладенци, знаеше, че се държи глупаво, но много пъти повтори, че иска да се удави в тях, тя му каза, че преживяването е било екзотично, че не обичала да се държи така, но не съжалява. Поиска й телефонният й номер. Даде му го, но по-късно смени картата. Все си мислеше, че няма да я потърси. Тя идваше. По-скоро се материализираше. Настигаше го по улицата, смигваше му, пускаше кибрита на земята. Вътре в него беше бележката. Така и започна. Помисли си, че е шега. Но отиде в мотела който обещаваше да го чака. Първият път, пролича, че е стъписана. Каза му, че не е очаквала да дойде. Почти беше права. Колебаеше се. Твърде закачливо му звучеше. Дори му мина през главата, че е някакъв капан, но най-вероятно му изглеждаше да е шега. Не се познаваха почти, срещи по улицата. Понякога близо един до друг в автобуса. Срещнеха ли погледи, унасяше го. Шарена палитра, налудничава импресия, пейзаж на висока скорост бяха очите й. Тежка умора украсена с игриви пламъчета. Топлина и разголено диво желание. Фина и дребна, приличаше на накит на който тайнствен майстор е вдъхнал живот. Случвало се беше да се притиска в него в автобуса. Сигурно беше почувствала желанието му или отгатнала го в очите му. Не бяха говорили. Тя имаше малко дете, виждаше я често с количката, не му и хрумваше, че ще се случи. В онзи следобед той беше лапнал цигара, натискаше припряно джобовете и се оглеждаше за човек от който да поиска огънче. Задмина го, на няколко крачки пред него хвърли усмивка през рамо и пусна кибрита. Ускори крачка и сви в улицата. Имаше няколко клечки и бележката. Чуди се как е възможно да предвиди, че няма да има с какво да запали цигара. Реши, че му е дала неговият кибрит който е забравил преди това в кафенето където беше отседнал. Колебаеше се, а часовете минаваха. Представи си колко глупаво ще изглежда на вратата, ако е шега. Отказа се, но краката му го отведоха. След първоначалното й стъписване, тя поведе танца. Сипа малко ром, седна до него. Докосна го няколко пъти, погледна го и тогава й каза, че иска да се удави в очите й, а тя сладко се изкиска: -Засега само се потопи в мен. И играта започна. Оглеждаше се да я види. Нямаше я. Не знаеше дори в кой блок живее, а само, че е някъде наоколо. Предупреди го, да не разпитва. Съпругът й бил ревнив и можело да се очаква всичко от него. Повярва й. Липсваше му. За миг я виждаше в периферията на зрението си, обръщаше се рязко и тя изчезваше. Чуваше смеха й, а после се оказваше на друга жена. Чуеше ли телефона подскачаше, а после си спомняше, че тя не знае номера му. Отчайваше се, тогава тя го задминаваше и като първият път пускаше кибрита на тротоара. Мушеше го дълбоко в джоба. Чак като се прибереше у дома си разтваряше бележката, а на нея пишеше поредният час и поредният мотел. Очакваше това да прочете и последният път, но вместо това на бележката пишеше: „Няма да се срещаме, повече.” Вдигна рамене. Още в началото го предупреди. Пак и каза, че иска да се удави в очите й, а тя апатично му отвърна, че не си заслужава. -…и без друго се давим в живота.-добави отнесено. Долови някаква зловеща нотка. -Разбирам те. -Мислиш си, че ме разбираш. Рано е още да разбереш. -Съжаляваш ли? -Трябваше, но не. Не съжалявам. Екзотично беше. Не му стана приятно. Не му стана и обидно. -Не можем да се срещаме още дълго. -Боиш ли, се? -Ще стигнем доста далеч в път който не води никъде. Толкова е просто. Губим време. -Губим? -По-дълбоко в мен няма да потънеш. Втресе го след като се разделиха. Дори не подозираше, че е последната им среща. Задмина го още на следващият ден, но го чакаше голямото разочарование. Опита се да приеме истината. Хубавото свършва, а и тя беше на около тридесет, не разбра точно на колко. Имаше свой живот, а с него се държа честно. Нямаше от какво да е недоволен. Дадено му бе, а не отнето. Не всеки преживява подобно приключение. Изключителна жена, имал е нужда от нея, тя също от него. Кратък клип, отрязан момент от основната сюжетна линия на живота. Сам за себе си, до следващата карма. Вървеше унесен. Не брои чашките, нито заведенията в които отседна. Спомни си за един кладенец от детството, дълго моли таксиметровият шофьор да го качи. Накрая си плати и солен бакшиш. Надвеси се над кладенеца. Дъното го гледаше като нея. Чу гласа й някъде долу. Поиска да скочи. Нещо го погъделичка, дъхът му секна. Обзе го решимост. Милваха го пръстите на мрака, галеха го мислите на недопустимото. Гърлото на кладенеца му се стори по широко. Прохладата по-приятна. Миризмата на разпад и влага, възбуждаща. Странно настроение го изпълни, баладично чувство. Тя беше долу. Чувстваше я, ухаеше му, зовеше го. Щеше да е сетна тръпка, но най-красивата. Накланяше се все повече. Сви устни. Изплъзваше се, когато осъзна ясно какво прави, от притока на адреналин отрезня. За един кратък миг се замисли за стотици неща. Желанието му за живот се върна, тогава старите камъни подадоха на тежестта му… Падна. Затъна в кал и тиня до гуша. Една жаба му скочи на главата и закряка. Почувства се много глупаво. хумор, сатира, разкази с неочакван край