вторник, 21 август 2012 г.

Цвете без глас

В началото й харесваше. После й омръзна. После й се гадеше. После престана да го слуша, но го чуваше. Не желаеше, но го чуваше. Блудкаво чувство плъзваше от гърдите й надолу. 
Искаше й се да го убие.
Да го хвърли на лъвовете или да обърне тигана с нагорещеното олио отгоре му. 
Минаваше й.
Кряскаше му. 
Харесваше му и това. 
Веднъж го удари с монитор по главата. Заболя го. Щеше да се разплаче. Излезе и се напи. Върна се и продължи глупостите си. 
Беше роден за поет, работеше като шофьор. Навън псуваше като каруцар, но прибереше ли се,
ставаше отвратителен.
На всяка жена би и харесало, но никоя не би го понесла. Наричаше я Афродита, бяла ликотворна пяна, природа с много имена, божия въздишка, слънчево зайче в очите на дявола, катран в косите на блудница, горска пътека към лоното на Венера, поема от плът и кръв, вечно зелена, дива пленница, карамелена мадона, сладостна мелодия в мъглата, давидова арфа с гръд, наркотик от луната, дриада, вакханка, греховна весталка, грация, сълза по мистрията на великия майстор, зърно истина и цвете, цвете, цвете, цвете и цвете….
Не можеше да понася вече цветята. 
Разби с чук всички саксии. Веднъж му направи салата от цветята които и донесе за рожденият ден и не пропусна да каже, че не могат да се мерят по красота с нея. После се наложи да го води до болницата за промивки. 
Да беше мъж на място да му изневери, но щеше да се самоубие. 
Да беше мъж на място да го напусне, но той щеше да се замонаши. 
Не забелязваше ни бръчките, ни че понякога е бледа и се уморява, ни че понякога много я боли от песъчинките в бъбреците. Нито пък съпреживяваше излишните угризения, че не могат да имат деца, а навярно двамата щяха да ги понесат по-леко. 
Радваше се, че дома им блести, но не забеляза когато тя цяла седмица не почисти. Не ценеше усилията й. Ценеше само своето цвете. 
Когато гърлото я болеше тя грачеше отвратително, а не беше мелодия гласа й както твърдеше. Когато се завърнеше уморена, пребита от безплодни обикаляния, а вложила всичко от себе си, за да сключи сделката, вонеше, а не ухаеше на жасмин. Когато беше неразположена, просто бе неразположена, а не беше богинята която не допуска в храма молителя си. Използваше я за да бяга от себе си, да се крие от живота който го отвращава. Сигурно и от нея се отвращава, че не може да я приеме такава каквато е, а я измъчва с бълнуванията си за съвършенство. Не му е тежък само на него живота. Да се напие с приятели! Да си измисли някое друго хоби! Съпруга му е, не пеперудка в хербарий. Понякога го съжаляваше. Виждаше, че е болен. Разбираше го и й се струваше, че щом му е добре в неговият свят, по-добре да не го напуща. А й все пак нямаше позната която да не й завижда. Уморяваше се обаче. Искаше да си поговорят, простичко. Не да се измъчват в думите да бъдат различни. 
Казваше му понякога истината. Такава каквато е. А той твърдеше, че това е поредната прекрасна роля на вечната актриса. И пак започваше да говори за цветя, цветя, цветя.
Обикаляше през две пресечки цветарски магазини. По празниците не смееше да излезе да напазарува. Хрумнеше ли му безумната идея да донесе нова саксия, още щом видеше гърба му капваше няколко капки киселина върху листата. А цветята бяха навсякъде. По- благоуханни, по-красиви, по-млади. Защо не си избере друго цвете. Няма да ревнува. Тогава ще могат да си поговорят. 
Веднъж му го каза направо в очите. А той в свой стил веднага отвърна, че във всяка жена би открил нейна сянка. Тъй бил свикнал с нея. 
За лудницата беше, но и там не й даваше сърце да го изпрати. 
И веднъж, а това стана след двадесет години брак, тя престана да го слуша и чува. Затвори си с непознати клапани ушите. Изолира се напълно от всички звуци, а той не забеляза. Въртеше се около нея. Виждаше как се кривят устните му. Как блестят очите му. Прави всевъзможни маймунджилъци и прилича на идиот. Това продължи седмица – две, а после тя престана да разбира какво вижда. Беше с отворени очи, но те сънуваха. Не там се намираше където видимото се срещаше с реалното. Не там където бяха и понятията и предметите. И нищо, нищо, нищо не разбираше. 
Само кожата й усещаше вибрациите на гласа му. За кратко я възбуждаха и тя искаше да се върне при себе си и да го има, но постепенно започнаха да й причиняват болка, все по-силна и силна, докато се спаси в безчувственост. 
От мигът в който престана да чува тя започна да става по-красива. Бръчките й чезнеха. Косите изменяха цвета и формата си. Заприличваха на течен карамел както често той ги наричаше. Ретините й ставаха като смола. Гърдите й се стягаха. Зърната набъбваха. Бедрата издължаваха. Гръбнакът й започна да се вие като змия и „ангелски еполет на западен вятър”. 
Той не забелязваше.
За него тя бе все същата…
Когато загуби зрението си започна да отслабва. Коренчета пръснаха петите й и се забиха. 
Устните й се разлистиха. Гърдите цъфнаха. 
Превръщаше се в едно огромно стайно цвете. 
Косите й бяха листа. Кръстът й се изтъни като стрък. 
А той продължи да не забелязва промяната. Не забеляза, че жена му изчезна и той живее с най-красивото стайно цвете.
Но твърде екзотично, беше. Непознато.
То искаше грижи каквито той не можеше да положи, нито имаше някаква представа какви са те.
И цветето започна да вехне. Потърси цветарски книги. Зарови се и из интернет. Но подобно цвете така и не откри.
Едва тогава се зачуди къде е жена му.
Твърде късно. Тя беше увехнала. 


магически реализъм

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email