събота, 25 август 2012 г.

Този път беше импровизация




Вижте, аз ще ви сътруднича. 
Всичко ще си кажа!
Аз не бих я наранила камо ли убила!
Всичко стана толкова бързо!
Нервна реакция. Видях нещо което е изключено да видя. Малко преди това го видях. Трябваше да сторя нещо. Ако друг го видеше след мен можеше да се побърка. 
Знаете ли, то беше абсурдно. И вие няма да ми повярвате, но аз съм готова да се подложа на тест с детектора на лъжата. Е ще видите, че съм искрена. Заради онова нещо взех брадвата, не заради нея. Нямаше предумисъл. 

Срещнахме се случайно в алеите както десетки пъти в седмицата, ни се случва. Не съм я дебнала, а брадвата вдигнах защото тя ми заприлича на онова нещо. Но не бих я убила, дори онзи просяк да не беше ме хванал. И като го споменах…Не смятате ли, че е крайно време да се направи нещо. Трябва да вземете някакви мерки. Този човек може да бъде и опасен. Какво търси из алеите. Плаши децата ни. Не може така. Не е цивилизовано, но…
Добре, да ви разкажа поред какво се случи. 
Като съм раздразнена, аз не излизам в гората. Като всеки разумен човек, ако не знам причината се опитвам да я открия и да я отстраня. Или да намеря начин да се примиря с нея. Второто, по-рядко ми се случва. Аз умея да се справям с проблемите си, а не съм от тези които циврят, че ги имат. Имам аналитичен подход. Уникален. Изграден от мен самата. Труден е за обяснение, въпрос на характер е. Успявам да се справя с раздразнението си. И никога не излизам в гората.
Много наркоманска ми изглежда подобна постъпка. Като алкохола, лигавия филм и стриптийз бара. Бягство! А да бягаш, значи да усложниш. Не можеш винаги да бягаш. Все някой ден ще си разтегнеш сухожилие. А тръгнеш ли веднъж…Проблемът е като куче. Види ли, че бягаш започва да те гони!
Да, не излизам в гората когато съм раздразнена.
Този път беше импровизация!
Дори не знаех, че съм раздразнена. Или знаех…
Тук се обърквам. Толкова чудати неща ми се случиха за часове. И все неприятни и обезоръжаващи. Онова нещо, тя, клошаря. Не е имало престъпен промисъл. Всичко стана импровизирано. Добре! Стига съм повтаряла.
Чувствах ли се или не раздразнена, не помня. По скоро не, а бях дълбоко в себе си. 
Имах неприятности и отегчителни задължения. Все още ги имам. Оттук до съзвездието Лебед, са. Справям се. 
Не трябваше да излизам в гората. Последвах импулс, никога не го правя. И за това ми се случи всичко. 
В първият момент, още щом дърветата ме обгърнаха…толкова е смущаващо…изпитах чувството, че се събличам. Че мозъчните ми клетки са пръснати под дървесните кори, смучат сок от земята, а те са натурални, горчиви и силно упояващи. А аз се държа лекомислено. И най-ужасното е, че се харесвам такава. Главата ми се замай. Още малко и наистина да започна да се разсъбличам. И ако беше тя, със сигурност щеше да го направи, но аз имам чувство за приличие. Бързо овладях емоцията си. И погледнах на разходката си като на нещо прилично. Имах още усещането, че мислите ми текат по стеблата и всяко дърво знае тайните ми, дори най-интимните. Но бях наясно, че това е фантазия. Не съм жена без въображение, все пак. Продължавах си. Свируках си когато видях онова нещо.
За секунда се стъписах, опитах се да намеря рационално обяснение, но нямаше. Плачещата върба беше като златна. Листата й жълти. 
А е месец април!
Всичко едва е разлистило. На места е голо.
Приличаше на царица. Не, на сатана, приличаше.
Това не можеше да го има в природата. Не можеше! Засмях се. Разтърках очи. Приближих се. Не много, съгласете се, че имах причина да изпитам боязън. Не много се приближих, но достатъчно за да видя, че не е мираж.
Изглеждаше така както би трябвало да изглежда в средата на септември.
За миг изпитах нездрава еуфория. Щях да падна на колене. А после ме изпълни гняв.
Това беше аномалия.
Болно дърво което предизвиква болна мисъл. 
Замислих се за другите които ще го видят. Та можеха да минат и деца и да им обърка главиците. Какво ще кажат по биология? Че листата на върбите пожълтяват в началото на пролетта!
Бързо се върнах в колата. Бързо шофирах. Не биваше да губя време…
Взех брадвата и се върнах. 
Но после дълго се лутах.
Вижте, аз не халюцинирам. Дървото си е там и ако се обиколи, ще се намери. Просто не познавам гората. Никога не излизам в нея. Беше импровизирано. 
Лутах се, докато започна да мръква и имаше реална опасност да се изгубя.
Сега още един малшанс. Спуках гума на две пресечки от блока. Да я сменям в тъмното – излишно. Близко живеех, а улицата позволяваше паркиране. Взех брадвата защото багажника ми е тъпкан, а да я оставя на задната седалка цяла нощ – напълно немислимо. 
Преди да се срещнем в парка чух първо звукът на токчетата й. Нейните токчета тропат най-силно. Нейните крака са най-дълги! Пфу! Само по звукът я познах и жълтата върба изплува в съзнанието ми. Миг след това се срещнахме Пак се движеше така все едно ще разтвори крила и ще полети. Все едно дома й не е тук на земята. 
Парадираща! Красива! Като обладана с бесове! 
Знаех, че има проблеми. Много проблеми с много хора. Малкият ни квартал е голям клюкарник и всичко се научава. Всяка не би си показала носа навън. А тя сияеше. Макар усмивката й да изглеждаше блага, в подобен момент такава благост е висша степен на високомерие. Като, че ли не й пукаше от нищо и никога. Не можехме ние простосмъртните да помрачим усмивката на божествената безсрамница. 
Сияеше и виждах върбата. 
Като която винаги е изглеждала. 
Предизвикателна. Артистична. Надменна. Говореше се, че пише стихове, не знам. И че рисувала, хич не ме е еня. Провокираща. С най-шумните токчета. Сияйна. Какво покритие имаше да се държи така освен красотата която е толкова относително понятие. 
За секунди не виждах нея, а върбата. Осъзнах се, вече бях направила движението. Нямаше да я нараня, а само да я сплаша…
И ако не беше онзи мръсен бездомник това щеше да е ясно на всички. 
Приберете него, не мен. Аз наистина съм една обикновена жена.
Най-обикновена…
Беше импровизирано. Исках да отсека една плашеща…Прощавайте, плачеща…Исках да кажа…върба. 


хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email