Възпитател


Не му стигаше, че прилича на майка си, ама едно към едно. Само дето беше още по-префинен и от нея. Не му стигаше, че беше слабичък като вейка. С едни такива дълги пръсти и изрисувани ръце, че се смееше тихичко когато се засмееше и се смееше все за неща в които аз не виждах нищо смешно. Не му стигаше, че сигурно си приказваше с извънземни и те му даваха акъли. Защото не се държеше адекватно, съвсем. Ами пусна си една коса дето изобщо не му отива. Почти до кръста. Слънчогледи и злато, царевица и платина, мед и пясъци от туристически плажове. Духнеше ли вятър приличаше на нимфа.
Всеки ще му сбърка пола. Да беше травестит, да му стисна ръката и да кажа. „Сине, мъж си, че устояваш себе си!”, след туй да го изритам по задните части и да го пратя да се оправя сам. Все пак избор – негов. Есента навърши осемнадесет. Но и такъв не беше. Нещо различно, нещо свое се опитваше да бъде. Нещо което аз не можех да разбера, та кой ли ще успее. Той не забелязваше, но аз виждах усмивките. И шеговитите подмятания. Къде ще го приемат такъв? Къде ще го идентифицират като част от себе си и от колектива? Имам планове за него, той вероятно други. Няма да му ги наложа, но той и в своите ще се провали. Тази коса е само тревата, под нея са коренчетата дълбоко в съзнанието му. Да го набия – не върви. Голям е! Хулиганство ще е от моя страна. Не бащина строгост. Да го респектирам – мога и да не успея. Тогава пак ще трябва да го набия за неуважение. А има и една по – лоша вероятност. Възможно е да си помисли, че ми прави услуга. Жертва се заради мен. Това ще е много, много лоша мисъл. Изключително лоша. Чак вдигам кръвното като я допусна за възможна. Опитвах се да го накарам сам да реши да я махне. В един момент забелязах, че с малко настойчивост и последователност мога и да стигна до успех. Но после идеята ми се стори лоша. Щях да загубя много време и енергия. А защо? Той пак нищо няма да разбере. Не косата е основният проблем, а това което е дълбоко под коренчетата й. Малките сателитни тунери които хващат извънземни предавания и уроци по несвойственост. Трябва да разбере къде се намира. На тази планета се гледа на себе си през очите на другите, а те не обичат да забелязват, освен ако не си политик или кинозвезда, но те имат здрави дупета. И тежко покритие под привидното си лекомислие. И ако не се научиш да бъдеш незабележим, друг ще те направи. А това е болезнено. Много болезнено. И той трябва да разбере, че е болезнено. За да не преживее по-тежка болка.
Не меси водка с бира и работа със забавление. Това са основни принципи които всеки може да наруши и да му се размине. Но безнаказана не остава беззащитната красота. Само класическите идиоти могат да си мислят, че тя щяла да спаси света.
Много го мисля. Трябва да възмъжее и толкова.
Предложих му подкуп. Преди седмица. Ключовете на колата, срещу косата. Казах му да помисли. Не желая да чувам никакъв емоционален отговор. Знаех си много добре как ще се припира със себе си. Косата можеше да жертва, но гордостта…
Само, че тя е грях, а той възмъжава и знае, че не става за ядене.
Аз пък нямах никакво намерение да изчаквам отговора му.
Щях да го спася от тежкият избор. И да оставя въпроса в гърдите му висящ. Как щеше да постъпи? Как би било по-правилно? Бавно да достига до отговора. Да свиква и да се примирява с него. Докато придобие чувство за реалистичност на преценките си.
И когато се наложи да вземе друго подобно решение с по-сериозен залог, да е подготвен за него.
Ще те заболи сине. Това искам. Болката сега е само ваксината срещу по-голямата. Ще ме намразиш защото те обичам. Свикнали сме да разбираме това което мразим, а обичаното приемаме като даденост. И ти ще ме разбереш. Няма да е веднага, но ще ме разбереш. И не искам благодарност, а само умението ти да се справяш. И да знаеш как.
Болеше ме и ме забавляваше докато гледах реакциите му. Колебанието му. Не беше много мъжествено. Треперенето също. Резкият му глас. Напрежението което се долавяше. Трескавото мислене и опита си да го скрие. Надеждата, че ще променя ултиматума си. Е, аз щях да го променя, но не в негова полза. Нищо не се дава даром. Можеш да отнемеш, не да получиш просто ей така. Ще го разбере. Ще го разбере.
И когато срока изтичаше, а аз знаех, че ще си отреже косата. И не беше заради колата. Не. Беше за да харесам, че е избрал колата.
Пих доста кафета. Ако трябваше щях да порежа ръката си и да я посипя със сол като юнака който пази златната ябълка. Но го изчаках да заспи.
Специално купих ножицата. Няма да ми служи за нищо друго. Ще я сложа в сейфа и някой ден ще му я подаря. Не съм лишен съвсем от сантименталност.
Спеше дълбоко. Това се и очакваше. Цял ден пробиваше с неподходящо хилти дупки в бетона за парно което нямах никакво намерение да прокарвам.
Събрах един голям кичур. Щракнах с ножицата.
И тогава кичура се размърда в ръката ми.
Не можах веднага да го пусна.
В ръката ми съскаше и се мяташе змия. Отрязаният кичур коса се беше превърнал в змия. Ярка, отровна.
Захвърлих я инстинктивно. Видях я как изпълзя и се скри в една от дупките които беше пробил.
После дълго я търсих, но така и не я открих.
Като се събуди, както и предполагах. Гледаше ме с омраза. Като му отмина му дадох ключовете за колата, както бях и предвидил. Стиснахме си ръце. И знаех, че ме разбира.
Но в дома ми някъде имаше скрита отровна змия.

хорър, трилър, социална драма

Няма коментари:

Публикуване на коментар