сряда, 22 април 2015 г.

За Кланица за чародеи от Megi Güvenal

Един импулс...

Megi Güvenal

Не ме бива в писането на ревюта, аз съм един по – мълчалив читател, но тези дни се случи нещо, което ме накара да посегна към перото. Романът „Кланица за чародеи”.
Имали ли сте някога усещането, че живеете във фантастичен филм? Или сте частичка от пъстър калейдоскоп и всяко завъртане на механизмите ви запраща в неочаквани комбинации и изражения, добивате странни сили или цветът ви се променя, имате седемдесето сетиво, чувате музика от далечни вселени…Редовете на Стефан Кръстев - Цефулес това правят. И аз не съм сигурна…за книгата ли искам да пиша, или за този непредсказуем автор. Сам за себе си казва – пиша фентъзи. Не, не, това не е фентъзи, и фантастика не е. Това е самата реалност, която той някак е успял да улови, въпреки своята обикновена човешка форма и потенциал, и подобно на пророк да я свали до лилипутската ни същност, глазирана с простички изрази, замесена разбираемо, така, че да я усетим. Имам чувството, че Цефулес е Аватар, ако си спомняте онзи филм по кината, в който ограниченията на едно измерение балансираха със свръхсъщността в друго. Често съм зачитала негови разкази, не собено смело, понеже съм знаела – ще ме завъртят и запратят в непознати селения, но не бях срещала друго подобно четиво, като Кланицата. Избягвам подобен жанр, някак ме пробожда. Зачитала съм, рядко, великани от ранга на Кунц, та аз съм човек, който никога не чете Кинг, избягвам ужаси. Обичам реализма – магичен или не, харесвам обикновения бит, ароматът на човешко. Но рано или късно всички стигаме до огледалото и неизбежните въпроси „кой съм, защо съм”. В своята последна творба Цефулес дава отговор. И го предоставя така, че всеки да го проумее. 
В най – низките селения на човешкото, в онези подземия, където се надяваме никога да не надникнем, в отхвърленото от обществото ни, в тъмната, тинеста мъглявина на неясното се ражда едно цвете – Хапла. Тя е петият елемент, Духа, частичката, която носим в себе си, погребана някъде в дълбините на сърцето; избавлението, за което не искаме да знаем. Един съвършено изваян образ, нежен като утринна роса и мъдър като създател и съзидател. За да създадеш Хапла, трябва най – малкото да си познал онази непозната част от себе си. За да я сведеш до мисъл и да я поставиш в сюжетен роман между корици трябва да си безумно смел. Нашето съвремие убива истините. Убивало е пророците, суфите, богомилите и катарите, защото са давали на света отговори. Докато четях ми се искаше не просто да позная героинята на Стефан Кръстев, исках да мога да погледна през неговите очи, за да видя защо вижда онова, което описва. Как. Такъв поглед не се дава на хората, неговата позиция не е достъпна, за да усеща и пише по този начин, трябва да е воювал и победил, трябва да е успял да заличи властелина на живота си – великият Аз, който спуска завеси, обгражда с неяснота и скрива лъчите на истината далече от сетивността на обикновените. Но ето че го е направил. В една чудесна, добре подредена, много увличаща творба, в която всеки един читател би открил… толкова, колкото е способен да види. Да, точно това написах – ще видите в историята толкова, колкото можете да разпознаете. И точно това я прави уникална. Тя не поучава, не настоява, не парадира, нито има претенции да бъде самоучител или труд на някой от безбройните гурута - на пръв поглед е просто една хубава приказка. И в същото време е много повече. Тихичък зов е, и писък. Всичките и междуредия крещят: „човече, опомни се”. И след прочита на този роман ще се върна, за да изчета всичко от него, защото вече знам, че не пише случайно, а с мисия.





Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email