Късмет

Щеше да спре да пие. Завинаги. 
Не всичко беше загубил, винаги имаше какво още, но някъде в съновиденията между реалности и кошмари, между улици на различни градове, сблъсъци и юмруци, полицейски арести, миризма на кисело, остри отделения на психиатрични клиники и бягства я имаше и любовта, несвързана с любима, с образ някакъв, сама за себе си като чувство. Изпи живота си. Не помнеше нито какво е направил с дома си, ни с цялото си имущество, с книгите и картините наследени от родителите му, спомняше си, че някога беше университетски преподавател, че имаше и семейство, обичаше и да се смее. Имаше си и малките празноти в живота. Чашките започнаха да ги изпълват. Празнотите ставаха повече, чашките също. Празнотите ли се увеличаваха с чашките или чашките с празнотите така и не разбра. Всичко се размазваше. Потичаха цветовете по акварелен
пейзаж. Пъстри бяха в началото. Изпълваха го с трепетна наслада, мисълта пееше. В метафизичен трепет се превръщаше ежедневието и шептеше неща не написани още в книгите. Водеше си записки. После престана. Приличаха на поезия. Поезия от наука. Бяха много силни, много вдъхновени. Звучаха незавършено. Често търсиха те чашката и намираше оправдание в тях. Безумни красоти. Забравяше ги. Хората му ставаха по-интересни, вкусовете по-широки. Престана да си подбира компания, а после да си търси. Тя идваше сама, а после не идваше. Досадници винаги от одърпани, по – одърпани. От нещастни по-нещастни. Едните флиртували с провалите си като него, други не познаващи нищо друго освен провалите си. Отчаяни и дръзки погубени души. Всеки със своята философия и себеуважение. Постулатите повече от речника на който са съставени. Разбра, че е стигнал далеч твърде късно за да се върне. Вече неспособен да бъде себе си, а и почувства силно разочарование от онова което някога е бил. Отвращаваше се от спомените тъй както се отвращаваше от настоящето си. Безобиден наивен еснаф с високи претенции, самоцелен живот в проекциите на измамна свобода. Нищо не струваха сега ценностите му които смяташе за вечни. Дори не можеше да го изрази вече така. Спеше и под мостове и в локви. Ставаше за смях и на мургавите деца. Кой ли не обърна джобовете му и не се изплю върху него, дори и буквално. След това идваше покоя. Акварелните картини ги нямаше, но поредната доза алкохол беше и поредна доза упойка. Трудно си я доставяше. Събираше бутилки и просеше. Търсеше старо желязо или започваше да омагьосва с думи някой по неустойчив. Молеше го за „капак за ракията”, придобиваше вдъхновение. Лееше думи. Връщаше се поетичният демон в него, думите пареха и имаха високият градус на желанието. Понякога упояваха, дори. Забелязваше го в очите и промяната на изражението. Получаваше пари за следващата доза. Радост и страх, че сега е имал късмет имал е невероятен шанс, но той ще отмине и след това няма да му провърви тъй както до сега е било. С първите глътки идваше за кратко в съзнание. Мисълта му връщаше част от онази мощ която е имала някога. Сега тъжна, звучеше баладично, изострена и мрачна, а с нещо по-будна от преди. Не разбираше мълниите около нея. Страданието извън границите на всичко рационално което изведнъж проблясваше и предаваше друг облик на нещата, преди да потънат отново в мрак. После изчезна и тъгата от мислите, а една сутрин се събуди и нещо в него пееше. Всичко изглеждаше красиво. Страшно, но красиво. Чувствено и преизпълнено с отчаяние. Чувстваше любов към него и тази любов го разкъсваше. От години не знаеше какво да избира. Но сега щеше да избере. Тъй и тъй умираше. Но тъй като беше загубил волята си да живее, можеше поне да прояви воля за да умре. 
Златна помпа се нарича от наркоманите. Златен тост го нарече мислено той. Имаше пари да го стори. Купи препаратите. После си купи отлежало уиски. Такова каквото такива като него не могат да си позволят. Но сега имаше пари. Намери си ги вчера. Загубени от някого. Радваше се, че ще има да пие най-малко десет дни, но съобрази, че и те ще изтекат. После си припомни всичко за себе си. Три дни не докосна чаша. Почувства дори желание да не пие. Минаха през главата му планове и се разпръснаха като гарвани. Всичко беше минало и погубено, вън от волята му вече.
Напълни чашата. Спомни си хубави стихове. Притвори очи.
Беше на един свой ъгъл, до храст в подлез край който малко минаваха. Имаше няколко дружки, но и те напоследък сякаш го бяха забравили. 
Сърцето му заигра бързо. И преди да се опомни Плужекът мина пред него, грабна чашата, изпи я и му се захили:
-Хайде, хайде…Почерпи брато…Колко пъти и аз съм те черпил, а? Ти мен не ме ли уважаваш, а се криеш…Ай, довечера пак ще черпя…
Не можа нищо да каже. Гледаше го объркан, а Плужекът му се хилеше. Единственият му жълт зъб, цъфтеше над проядените бели венци, злокобно. 
-Оставих ти късметчето. Знаеш, че не пия последната глътка от чужда чаша.
Направи две крачки и се свлече.
„Големи проблеми си създадох!”-помисли си професора. Ръцете му се разтрепериха. Имаше нужда от алкохол да мисли. Да се обади ли в полицията, какво да обясни. Трябваше да пийне. Но всички пари си ги беше дал за златната чаша. Една глътка имаше. 
Изчисли колко отрова има. 
„Това даже няма и да ме дрогира, но да наквася уста…”
Желанието за живот го изпълни. Толкова близо беше до раздялата си с него, че изведнъж го оцени. Светът се завъртя, пръсна се като яйце, разтвори нови измерения изпълнени с трепети, с ново тълкувание на действителността. Даден му беше повторен шанс, по малко странен начин, но му беше дадено щастието което никога не откриваше в чистият и съвършен вид какъвто изпитваше сега. Фактът, че е просто жив, без никакви мотиви, без никакви оценки и планомерност. Независимо от всичко, просто жив. Трябваше само да нареди мислите си, трябваше да се овладее и да реши какво да прави с Плужека, да се съсредоточи за кратко, а не можеше…
Обърна чашата и минута след това падна мъртъв.
Плужекът се събуди след час. Главата адски го цепеше, както винаги. Дори не видя мъртвият професор и не разбра колко близо до смъртта е бил. 
Отровата не беше се разтворила, а утаена беше останала по дъното.