среда, 8 мая 2013 г.

Защото плачат рибите

Подтиснах смеха си, после ми загорча, изпълни ме възбуда, хладни тръпки я разкъсаха. Болестта й предаваше свръхестествен вид и будеше страх. Красива беше, къдрава, светлокоса, стройна. Фино стебло. Малки гърди, зърна като водни лилии. Не можеше да ме зарази. Нито с красотата си, нито с болестта си. Толкова луда ли беше или се преструваше? Странеше, не обичаше да общува. Намираше си закътано място из плажа. Мислех я за надменна. Имаше си и покритие да бъде. Отвръщаше ми с мълчание. Трябваше да го забележа по погледа й. Нервността й. Постепенно започна да ме търпи. Като вятъра и песъчинките които полепяха по кожата й. Дразнеха я и едновременно с това будеха приятни усещания. Част от слънцето и почивката. Разказах и много неща за себе си. Ей, така, за да не умра от скука. Кимаше все едно, че ме разбира. Спрях да я свалям. Стана ми нещо като украшение на самотната почивка. Плакат на разголена красавица в кабината на камион върху стената на млад мъж с помръкнало от хормоналните бури съзнание,
китайската роза на чичо ми или летаргичната котка на майка ми. Сладки слабости на които се говори, а не чуват. Утеха и неизбежно бягство от реалността. Подтискаше ме като си го помислях, казвах си да престана да се занимавам с нея, но имаше дълги крака и кожата й настръхваше. Миришеше на нещо. Когато кажеше нещо отвлечено имах чувството, че флиртува. Минаваха ми подозрения, но когато заговори за по-дълго, прилоша ми. Прегърнах я просто така, за да утеша детето. Не подозирах, че с това ще взривя жената. В този момент не търсих интимност. Получих я. Повторно не се случи. Очаквах го. Дълбоко в себе си, вече не го и желаех. В онази вечер вече се досещах. Заговаряше и спираше, разказваше неща. Личеше си, че става въпрос за близки хора. Всички с тежки психически отклонения. Езикът й се съживи когато заприказва за тях. Това беше общността й. Правих се, че я слушам както преди това тя мен. Изолирах съзнанието си. Кимах само. Дължах й го. На моменти само разбирах, ставаше ми тежко, втрисаше ме чак. Предизвикваше някакви нежни чувства. Както животинка се гали ми идеше да я погаля, но се въздържах. От някои изречения нищо не разбрах. Изглеждаха на твърде висок стил, а вероятно не означаваха нищо. Попита ме за пътуванията ми. Значи ме е слушала, все пак. Учудих се. Проблясък някакъв в съзнанието. Заминавах пак, трябва да се живее. Едва ли разбира. Част от думите ми сигурно и звучат екзотично. Няма да разбере, че си е просто живот. Шанс уловен за котешката опашка който не бива да се изпуска. Въпрос на по-висока печалба. Средства за съществуване. Не, не го казах. Опитах се да украсявам. Нищо не се получи. Не съм литератор. Сред приятелите й има такива, моите са по-скучни, аз също. Бяхме стигнали до едно от нейните места. Тя все намираше най-безлюдните. Свечеряваше се. Недалеч кряскаха няколко пияни тийна. Заговори пак. Първо на мен за да ми каже онова което ми откри окончателно истината за нея:
-Знаеш ли, защо е солено морето? Заради плача на рибите е…
Зяпнах. Помислих си, че се шегува, но лицето й се сви от болка. Още малко и тя щеше да се разплаче, но се усмихна. Криво, побиха ме тръпки от усмивката й. 
-Искам някой ден да престане да е солено.
И тогава заговори на рибите. Шептеше им утехи. Казваше им, че ги лъже, че ги разбира, защото иска да бъдат откровени, за да е откровена и тя. Толкова откровена колкото е сега като им казва, че ги лъже, че ги разбират. Замай ми се свят от думите й. Сигурно говореше глупости повече от петнадесетина минути. На моменти ставаше напълно неразбираема и заприличваше на дете. С всяка изминала минута се разстройваше все повече и повече. Накрая я прегърнах за да я утеша. 
-Трябва да разберат езика ми или аз техният…
Зарових ръка в косата й. Тръпките й изведнъж се измениха, уханието й също, мускулите й за миг се свиха, а после разпуснаха. Сякаш се разтвори до дъно. Стана неочаквано и импулсивно. Започнахме да се целуваме на плажа. Отидохме в бунгалото й защото беше по-близко от моето. Събудих се посред нощ изпълнен с угризения. Изпитвах страх от съществото до себе си. Имах опасения за това как ще изтълкува случката. Току виж се почувствала Пенелопа която ще чака, ако трябва до края на живота си своят отпътуващ Одисей или изпадне в тежка депресия, че онзи на когото се е отдала няма да остане при нея до края на дните й. Освен това си беше чисто възползване от моя страна. Тя не е с всичкия си. Не знае какво прави. Разказа ми, че всяка година идвала тук. Все говорила на рибите, а морето оставало толкова солено колкото винаги е било. В един момент се побърках и аз. Казах й, че сладководните риби са спрели да плачат защото самодиви като нея са ги утешили. Думите ми дойдоха сами, не бяха мои. Общуваме ли малко по-дълго току виж и аз съм загубил разсъдък. 
Станах, затърсих цигари из чекмеджетата. Попаднах на сума ти рецепти. Разпознах имената на някои транквилизатори. Кой ли не ги знае? Другите звучаха още по-страшно. Погледнах я, спяща изглеждаше толкова крехка, че за миг се влюбих и ме заболя. Побързах да изляза и я избих от главата си. 
Няколко месеца по-късно когато се завърнах отново я видях. Чичо ми съвсем се беше побъркал след като китайската му роза изсъхнала. Говорил си ден и нощ с някакво старо гадже което витаело из стаите му. Старческо оглупяване, но достигнало такава фаза, че се налагаха специализирани грижи. Майка ме предупреди, че едва ли ще ме познае, но исках да го видя. Баща ми е починал преди да навърша година, чичо нямаше деца. В ранното ми детство се грижеше за мен. Винаги съм го обичал. Заболя ме като разбрах за състоянието му. 
Видях я в кафенето на психиатрията. Тъкмо сядаше на една от масите. Погледите ни се засякоха. Не очаквах да я видя, макар да беше логично да е тук. Кимнах й, тя се усмихна. Не знам дали ме позна. Помни ли ме изобщо?
Чичо така и не успя да ме види. Беснеел е снощи. Наложило се да му назначат силни лекарства. Спеше дълбоко. Исках да разбера повече за състоянието му и дълго чаках пред кабинета лекуващата му лекарка. За минута отидох до тоалетната, а когато се върнах ми казаха, че вече е в кабинета. Потропах на вратата, каза ми да вляза.
Когато го сторих, видях в бяла манта и с очила с телени рамки, седнала зад бюрото, сред разгърнати документи и химикал в ръка, моята позната от морето. 



хумор, сатира, разкази с неочакван край

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email