вторник, 7 мая 2013 г.

Жената сред слънчогледите



Любехме се сред слънчогледите. Когато стана разбрах, че съм го очаквала. Плахи бяхме. Топли един към друг, чудато превързани, споделени мисли, неизявени желания, многозначни усмивки. Сънувала съм тази близост и съм забравила. Мислил е за нея, но не я е допускал сериозно. Стана от само себе си. Ръцете ни се откриха сами, слънцето ни заслепяваше, прах летеше към очите ни, имаше нещо във въздуха. Не, ние, а около нас е било желанието. Чувах, че ми шептят слънчогледите, нещо толкова еротично, че ме стъписваше, нещо толкова романтично, че не му вярвах. Той не, той мълчеше. Всъщност говореше отвлечено. Когато устните ни леко се отхапаха го попитах истина ли е…
-Ти сериозно ли?-глупаво прозвучах.
Не помня отговори ли ми. Май нещо каза. Нещо без смисъл или твърде далечно от това което ни се случваше. Губят ми се минути. После се загубих в златното море. Дъното му беше зелено. Хапеше с живот. Хапеше с камъчета и корени, с насекоми и лепящи по кожата стебла. Леката болка ме връщаше към реалността, а съзнанието ми потъваше под това дъно. Там в бездънното където се гонеха духовете ни, докато телата ни правеха любов, лишени от съзнания, лишени от задръжки, най-сетне успели да вземат от нас това което са желали тъй дълго и в което не сме се вслушвали. 
Срещахме се често. Учеше ме да рисувам, аз да улучва дърветата с камък. Не говорихме за провалите си, за бившият съпруг и съпруга. Те идваха и чезнеха от разговора ни, нито за настоящите си любовник и любовница. Те прекъсваха разговорите с позвъняване ту на мобилният телефон на единият, ту на другият. На няколко пъти бяхме близо да се случи. Нещо ми шептеше. Тръгвах си внезапно. Някаква тревога ме дърпаше на някъде. Нещо ми шептеше. На мелодичен език с много значения. Знаех, че така ще го запазя. Ще го имам. Такъв какъвто е. Какъвто ми е липсвал. Лъчезарен и наивен. Мъдър като баща, беззащитен като син. Приятелят който споделя всичко, пред който споделям всичко. Усещах, че ме желае. Възрастни хора сме, нуждаем се един от друг. Търсим в телата опора. Нямаме време за дълги разходки до край света. Докато само се държим за ръка се губим. Тлеем с всяка минута. Всичко си отива. Дните са толкова по-кратки от някога. Минало е времето на юношеството, на вечното пладне когато десет години напред изглеждат като век. Няма място за колебания. Гъделичкаха ме думички които исках да му кажа, караха ме да му се усмихвам, а когато отвърнеше на усмивката ми съзнанието ми помръкваше. Без да спусна клепачи, затварях очи. Чувствах устните му, прегръдката му. Гръбнакът ми се стопяваше килваше се като свещ и потичаше по дланите му, по гърдите му, по бедрата му, по моите бедра. После идваше тревогата. Разстоянието между нас опазва близостта. Намалим ли го, може да не опазим по-голямата близост и да се раздалечим повече. Той си има друга, аз си имам друг. Изглеждаме щастливи с тях, най-малко сме доволни. Защо ли мисля за другата? Защо не опитам…Не знам, не знам желая ли го…Боязънта ме възбужда повече. Станал ми е кумир с мъжко тяло. Превръщам се в жрица, жрица с разгулни мисли. И в него е същото. Какво търсим около себе си? Защо си играем с огъня. Не отидох на последната му изложба. Боях се, че ще се видя подредена в живота му. На мястото което той ми е определил, между останалите си изживявания в ежедневието. Позирала съм му. Несравнимо преживяване. Повече от всяка любовна игра. Не можех да понеса да видя тази картината една от многото, съобразена с всички тях. Забравях всичко. Исках го до мен, не исках да го загубя. И тъй отлитаха дните и се разминавахме. До този ден.
Имаше нещо във въздуха. Нещо повече от нас и волята ни, от страховете ни. То беше пречистеното желание и внушението на слънчогледите. Картината около нас приличаше на това което търсихме и очаквахме един от друг. И го открихме…
Кратко и прекрасно. Така както не е било и докато бях млада, докато боязънта и вълнението, а също и хормоналната буря в тялото са били по-големи. Противоречията по-изострени. Фантазиите и реалността по-яростно настървени една срещу друга. 
После бяхме мълчаливи. Унесе се и по усмивката му разбирах, че е щастлив. Така навярно се усмихвах й аз. Затворих очи и тогава почувствах гръбнака.
Все едно бях изпила гръбнак.
Мина през мен изви се няколко пъти. Задави ме. Болка нямаше, по-скоро недоумение. Станало е толкова бързо, че не можах дори да извикам. 
Отворих очи и те бяха стотици. Тялото ми се беше изменило. Бях се изправила над него, а през гръбнака ми преминаваше стебло на слънчоглед. Косата ми и листата му се преплитаха. 
Исках да изкрещя, но подтиснах крясъка да не го събудя. Ужасена бях за кратко, а после ме обзе спокойствие. Мислех и чувствах с всички слънчогледи. Знаех което зная, но знаех и което знаят те. Слънцето беше на зенита си и нямаше да мръдне. За слънчогледите време не тече. За тях слънцето е винаги на зенита. Спират го там. Живеят във вечността на единствената минута която по човешкият часовник е 11 и 59. Прекрасен миг в който на небето се е отразил цял свят. Като огромен прожекционен екран. Слънцето го покръства с лъчи и всичко е прекрасно, лишено от болка и вечното човешко неудовлетворение. Слънцето в тази кратка минута е живо. Живее само в нея. За да отдаде любов на слънчогледите. Момче и старец е едновременно. Вечният мъж, като този който спеше в стеблото ми тяло. 
Сега го разбирах. Сега можех да го имам вечно. 
Слънчогледово стебло беше преминало през гръбнака ми и бях слънчоглед. Усмихвах се. С всяка клетка на тяло и стебло. Той беше мой завинаги. С този миг. И аз бях негова завинаги. С този миг.
И беше само моя воля да го имам.
Можех да отделя тяло от стебло. С голяма болка можех. След туй да тръгнем по пътя си и не се знаеше дали той ще остане с мен или ще предпочете другата и не се знаеше аз сама дали ще предпочета него или това което не толкова красиво ми обещаваше по-голяма сигурност.
Но осъзнах, че независимо какво си мислят слънчогледите, слънцето си знае залеза, за хората. Не остава дълго радост на зенита, ако е реална. Започнах да изтръгвам корена си и болеше, но не можех да живея с измамата на слънчогледите. Предпочитах да е кратка радостта ми, за да е истинска.
„Ти ще умреш…”-шептяха слънчогледите без да разбират какво ми казват, но аз разбирах какво правя и болеше.
Можех да го изгубя. 
Разбирах, че вече нищо няма да е същото.
Болеше.
Почти изгубих съзнание и скъсах с невинността си.
Здрачаваше се когато тръгнахме, не се виждаше далеч напред пред, но беше красиво.  


Мистичен реализъм

Еротична фантастика

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email