сряда, 8 май 2013 г.

Камък и зной

Съзнанието ми не може да се задържи дълго в тялото. Изпитва страх от тясното пространство, уморява се. Не мога дълго да бъда концентриран, не успявам. Сигурно съм влюбен. Трябва да напиша стих за да се освободя, но и думите ми са разсеяни. Жужат като насекоми, някои от тях жилят. Подуват се мисли, зачервяват се, сърбят, болят, кървят. Сигурно в жилото има отрова. По-добре да забравя думите, поне временно, докато се науча да ги владея. Придобият ли ред ме унасят. Нося се с тях по реката. Реката е позната и непозната. Тази край която често пристъпям, която носи покрай мен времето, а то има далеч по-строен речник. Лятно време водата й става студена, а нрава горещ. Пристъпят по камъните й тела. Блестят по тях капките й, стичат се, рисуват лъкатушещи пътечки, кожата около тях е настръхнала. Телата се докосват, случайно и преднамерено, съзнателно и несъзнателно, докосват се закачливо, докосват се любовно, докосват се просто така. Сплитат се пръсти. Сключват се бедра. Наоколо е пълно с укрития. Хвърлят се въдици, играят се карти, пие се бира, хлапе реве, някой си е нарязал крака и псува, някой гали бедрото й, не на тази която обича, онази е другаде, а тази е от един различен за него свят. Кожите са загорели. Реката тече, времето ще забрави малките прегрешения, ще приличат на цветен сън. После няма да има. Тъй бързо се остарява, тъй е буен потока. Толкова кратък човешкият живот, а и камъните посипани по коритото не остават дълго там където се намират. Идват порои, вълните стават буйни и кафяви, течението отнася местонахождения. Блъскат се, пръскат се, кипят, разнасят се като съзнанието ми. То и сега не може да намери частите си. Прилича на огромно насечено чудовище. Късовете му комуникират един с друг. Всеки вика всички останали при себе си. Всички тръгват в посока на някой от тях и се разминават и пак съм разпръснат. Вървя по шосето. От дясно ми скалите, отляво пак реката. Рядко край мен профучава кола. Където и да се лутам и разсейвам все на това шосе се озовавам. И все го виждам край реката. Не е с всичкия си. Размята кирка и разбива камъните. Винаги казва нещо. Нещо което само той си разбира. Раменете му са огромни, нацепени с фибри, потта блести в тях. По лицето му е изписана умора, но движенията му са леки, преизпълнени с бодрост. Понякога стават припрени. Особено съзре ли ме. Сменя кирка с лопата. Започва да изхвърля натрошените късове. Бистрата вода помътнява. Той се задъхва. Моли ме да почакам, да тръгнем заедно. Все по-усилено работи. Боли ме да му кажа това което виждам. Съвсем се е побъркал. Хиляди пъти съм го изчаквал, но нямам такова търпение, че да остана докрай. 
-Ето сега! Само след десет минути свършвам…Само след десет…Много неща имам да ти разказвам, приятелю. Ти на мен, също…
Лъжи се нямаме какво толкова да си говорим. Моите думи са жужащ рояк, правят облаци и дразнят слуха или заприличват на реката. Нямам никаква власт над тях. Налудничави са, толкова налудничави колкото и той. Чакам, чакам, виждам, че има още много работа и си тръгва. Знам, че работата му така ще го увлече, че след минути ще забрави за мен. От срещата винаги съм разстроен само аз. Заради него отидох далече. На друг континент, с друга флора и фауна. Заживях в къща с дълги коридори и много прозорци, а през един от тях пак виждах реката и човекът който разбиваше камъни. Махаше ми с ръка, казваше, че след малко свършва и трябва да го изчакам. Не можех да стоя край него, но не можех и да избягам от него. С него сме едно. В неговото тяло не може да се задържи съзнанието ми. Докато част от мен разбива и хвърля камъни край реката, друга витае. Двете ми състояния са способни да се видят от страни. За кратко да бъдат заедно, дори едно, а после се откъсват. Лишеното от съзнание тяло не чувства болка и умора. Лишеното от тяло съзнание губи представа за реалност. Всичко е добре до мига в който се видят. Тогава се връщат и болката, и умората, и желанието всичко да приключи, но ясната мисъл, че ще продължава още дълго, още много, много дълго. Озовавам се в тялото. Толкова е горещо, че се задушавам. Нямам сили, лопатата е станала тонове. Две – три камъчета загребвам, не мога да ги метна, а купчината е огромна. Вътре в себе си ридая. Нямам сили да се разплача истински, не че се въздържам. Пестя ги. Загребвам повече. Лудост е. Няма да мога. Жилите ми се късат, притъмнява пред очите ми. Пукам все едно ще се строша. Изпитвам и страх, че ще се случи и искам да се случи, но не може да се случи. Вдигам лопатата, мятам баластрата. Отново я забивам и престава да ме има. Седнал съм на плетен стол, жена с пурпурна вечерна рокля ми говори нещо на висок стил. Намираме се на терасата на сграда високо в планините. Тя е красива, пием коктейл със слабо съдържание на алкохол. На няколко пъти я попитах за името му и го забравях. Настоява да й разкажа историята. Мисля, че вече го направих, дори не веднъж, поне сто пъти. Осъзнавам, че всичко вече е минало. Каторжният живот е някъде зад мен. Само в разсеяните ми мисли е, както някога в тях беше свободата. Местата са разменени. Преди разбиваше камъни тялото, сега мисълта. Преди мисълта се връщаше при тялото за да страда с него, сега тялото се връща при мисълта за да страда с нея. Всяка свобода си има каторжника. С периферията на зрението си виждам реката и мъжа с кирката…
Вдига я високо. Лицето му придобива съсредоточен вид. Замахва и я забива под кръста си. Хвърчат ситни отломъци от него. Плюе си на ръцете и отново я вдига. Стигнал е до тази част от тялото си. Наполовина все още е речен камък. Нагоре е човек. От няколко години дълбае себе си. Материалът му е корав и груб. Всеки милиметър го изтощава до припадък, но е вече късно да спре. Придобил е достатъчно човешко за да желае свободата си, достатъчно за да съзнава, че я няма.
Жената ме изтръгва от мислите ми. Усмихва се. Иска да чуе историята.
Разказвам и как съм излязъл с приятели по реката. Заплеснал съм се. Те са продължили нагоре, получил съм слънчев удар. За кратко съм изгубил съзнание, а докато съм се борил за живота съм се възприемал като камък който твори от себе си човек. Думите ми се леят като реката и забелязвам, че с всяка следваща изражението й се изменя, става все по-сурово, накрая каменно. Неочаквано ме прекъсва:
-Всички сме в тази река, приятелю. Всички дълбаем от себе си…Но каквото и да сме направили, оставаме материала си…Утре ще трябва да се връщам у дома. Днес, не ти казах, една приятелка се свърза с мен. Съпругът ми се съмнява. Не трябва да се срещаме повече…
Каменното ми сърце не потрепва.
Виждам мъжът с кирката. Пот блести по раменете му, стигнал е едва до половината. Лицето му е изтощено до смърт, но сега забелязвам, че се усмихва. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email