Борба за живот

Усети изведнъж прилив на бунт. Страх и безсилие. Нещо като гняв, нещо като отчаяние. Силно вълнение, обърканост. Щеше да се случи неизбежното, всяка клетка го усещаше, всеки трепет го подсказваше, всяка съпротива беше излишна. Бореше се, бореше се яростно, диво, не се предаваше, а нещо в него искаше да се предаде, възбуждаше се при мисълта да се предаде, унасяше се, ставаше му приятно, отпущаше се на течението. Оставяше на силите да го водят към края. Лекота го изпълваше. Топло му ставаше, трепетно. Ужасяващото предчувствие го нямаше. Примирението действаше като упойка. Близкият край беше безразличен. Но се опомняше, миг преди да скъса с всичко. Безнадеждно беше, знаеше. Нямаше да може да се бори още дълго, знаеше. Безсмислено беше, но продължаваше, продължаваше точно защото беше безсмислено.
Не се замисляше защо удължава страданието, защо се бои от неизбежното? Защо не може да го приеме след като е естествено? Защо е тази ярост в битка обречена да бъде изгубена? Скоро нямаше да има спомени. Щеше да прекъсне връзката си в света. Топлината щеше да изчезне. Системата която хранеше тялото му. Не разбираше къде е и защо е? Не разбираше тръпката и порива, но осъзнаваше ясно, че не иска да свърши. Нещо в него се надяваше, предусещаше, че има живот и отвъд, че е по-голям, неразбираем и не прилича по нищо на познатият, но се боеше. Боеше се, че е измама. Крачката беше огромна, през бездна. Всичко щеше да се измени. Нищо нямаше да е като това което вече беше обикнал. Независимо от чувството си за ограниченост, независимо от това, че състоянието му силно го подтискаше, той харесваше живота си. Нямаше причини да го харесва, но го харесваше. Както нямаше причини да се бори, но се бореше. Плъзгаше се като по стени на кладенец. Губеше, но не се даваше. Гърчеше се и усилваше многократно болката си. Искаше да е жив. Не вярваше на надеждите си. Не вярваше, че има живот отвъд. Тук беше. Единствен. Тъй страшен, тъй ограничен, мрачен, но топъл. Нямаше да се даде на съдбовното. Няма фатално, всичко е избор. Ще се бори докато може. Възможно е да се заблуждава. Възможно е да оцелее. Просто трябваше да се бори. Всичко друго беше лишено от значение. Дори радостната възбуда, че скоро болката ще свърши. Дори тръпнещата радост при усещането, че нищо няма да свърши, а започва едва сега. Напрягаше се и печелеше битка. Унасяше се и плаваше в живот, къпеше се в живот и топлина. Радваше се и се веселеше. Хранеше тялото си до пръсване. Мислеше си, че това е била последната битка, но скоро силата която го дърпаше към отвъдното се връщаше. Смучеше го, а той се дърпаше и в миговете в които съзнаваше колко е слаб придобиваше най-голямата сила, и в миговете когато усещаше, че страданието му е излишно намираше най-силният мотив да се съпротивлява. Искаше да защити правото си до последно. Силата не го питаше, но той трябваше да й отговори. Силата нямаше да го разбере, но той трябваше поне да опита да я накара. И докато губеше, вместо победен чувстваше, че взема част от тази сила. Тя го побеждава, но той се изпълва с нея. Тя го умъртвява, но той взема нейният живот. Отчаянието премина в екзалтация. Възбуда, по-приятна от топлината. Чувстваше хлада на близкият край. Последен напор, последна съпротива. Непоносима болка…
И премина през тунел. Тунел от плът, а след туй светлина…
Скъса се връзката с живота, две огромни ръце го хванаха и вдигнаха високо.
Късаше се от плач, а акушер – гинеколога го държеше пред лицето на майка му:
-Момче е. Истински мъж.-рече й усмихнато.



Диаболо и приказна фантастика

разкази с неочакван край