четверг, 11 апреля 2013 г.

Високопоставеният гост

Два дни беше истинско сафари. Гонехме ги из улиците и храсталаците, по покривите и мазите, сваляхме ги от дърветата и откривахме дълбоко замаскирани техни бърлоги. Просто искахме да ги изкъпем, обръснем и облечем в прилични дрехи. Идваше високопоставен гост. Боядисахме преди седмица фасадите си в светли тонове. Почистихме парка и засадихме дръвчета. Поправихме светофара и сменихме счупените стъкла. Аз и останалите ловци на бездомни кучета нямахме много работа, защото през цялото време си я гледаме съвестно, но на нас се прехвърли отговорността и за бездомните хора. Не беше честно, но после стана забавно. Повечето като разбраха за топлата храна и чистите дрехи дойдоха сами. Други гледаха с недоверие, мислеха, че ще ги заведат в газова камера. Една жена каза всичките си молитви и се разпищя когато пуснахме душа. После не вярваше, че е жива. Давахме и огледала за да се увери, че е тук и сега,
че не е в рая и така нататък, но трудничко и беше да приеме истината. Просто не вярваше в позитивното отношение на обществото и туй то. Двама – трима бяха истински зверове и в това беше тръпката. В последните месеци се бях залежал, скука и чудо. Сега ми се падна. Заредих пушката с упойващи инжекции. Все едно гоних тигри. Нямаше да ме обяви никой в нечовечност. Все пак гоних хората за да ги изкъпем, облечем, ваксинираме, нахраним. Единият прострелях в задните части малко преди да е тръгнал да се катери по стълбата на кулокрана. Щеше да стане сложно, не че и оттам нямаше да намеря начин да го сваля, но не ми се занимаваше, високопоставеният гост идваше утре, не оставаше много време, а Тигърът на седемте квартала не беше още заловен. Преценил бях, че с него ще имаме проблеми. Той беше туза в цялата игра. Най-трудният, разбира се оставих го за накрая, но сякаш се изпари. Дано да е грабнат жив на небето, че иначе не ми се мисли. За разлика от останалите не просеше и не събираше желязо. Разправяха, че яде трупове. Разбира се пълни глупости, ядеше плъхове и буболечки. Напълно беше загубил човешкият си вид. Единствената фраза в устата му беше: „Да ми ядеш спарените ташаци!”. Не я казваше на всеки, но умееше да подбира. Сто процента не го ли хванехме днес, утре щеше да се материализира пред високопоставеният гост и да му изръмжи: „Да ми ядеш спарените ташаци”. Казвал я беше на кмета и на общинските съветници, на всички полицаи и пожарникари, на мен няколко пъти. Хич не му пукаше, ако го чуеха деца или възрастни дами. И при петдесет градуса температура щеше да си е облечен в жълтият балтон. И при петдесет под нулата щеше да си шляпа с гуменки на бос крак. Разсмееше ли се, напукваха се прозорци. Биеше се като звяр и хапеше. Сигурен съм, че заради него в квартала ни не са се въртели никога наркотрафиканти. Той беше царя на нашият ъндърграунд, при това самотен и зъл. Не искаше да дели територия с никой. Веднъж преби някакви гастролиращи обирджий. Защо го направи, никой не разбра. Жената която щяха да оберат, ако не ги беше пипнал точно когато отваряли прозорците искаше да го почерпи и нахрани, а той злобно й изръмжа:
„Да ми ядеш спарените ташаци!”
Откъде я взима тази злоба! Не съм съгласен с него….Не бива да се отнасяш така с хората. Щом те гледат с благо изражение, не бива! Не бива и толкова!
Крайно време е да се превъзпита. Ще му дам да се разбере! Ще го заловя и ще му докажа, че не е над всичко и всеки. Той ще е моят Моби Дик. 
Учудих се, но бързо го локализираха. Още давах наставления за последният заловен. 
-Да се обръсне, среше, обезпаразити, да му се направят инжекции против бяс, да се стерилизира с хлор и одеколон и да се кастрира. Хей, шегувам се. Някой да не вземе да се върже. Да му се отрежат ноктите. Не се шегувам. 
Тогава ме потърсиха по радиостанцията. Предадоха ми местонахождението на Тигъра на седемте квартала. Качил се на ретланслатора на най-високият блок и правил неприлични жестове. Психолози се опитвали да влязат в преговори. Празна работа. Пожарникарите се опитали да го свалят, но слезли със синини. Шефът на полицията настояваше да повика за подкрепление баретите. Казах му да не бърза.
„Ако скочи…”
„Не, той няма да скочи!”
„А, ако скочи….”
„Поемам отговорността…”
Нямаше да позволя на друг да ми вземе трофея. Този страховитият беше мой. Обадих се на любовницата да следи с камерата акцията ми по залавянето му. Обадих се и на жената, казах да заведе децата да гледат какво прави баща им. Каза ми, че съм по луд от онзи. Отвърнах й, че я обичам. Щеше да заведе хлапаците, а те утре да се фукат из училище. Ама и Тигъра е внушителен. Прилича на пещерен човек. Брадясал, рошав и огромен. При това много зъл. 
Позвъних на един приятел от селскостопанската авиация. Навремето заедно гонихме кучките, нямам предвид тези които пращам сега за приспиване, а за онези с които сме преспивали. Беше отдавна, младежки години бяха, но още се ценяхме и си вършихме услуги. Както и очаквах. Посмя се хубаво и с готовност и въодушевление се включи. 
Сложих в пушката спринцовката.
-Ами ако падне като го улучиш. 
-Преценил съм дозата. Няколко минути ще гледа като застрелян. После ще прилетиш ниско и ще хвърля върху него мрежата. Ще го заплетем в ретсланстлатора.
-Абе ще убием човека, ние…-обзеха го съмнения.
-Какъв човек. Това е Тигърът на седемте квартала. Опасен терорист е. Не просто окаяник. Погледни го как се държи…
Каза, че не е много съгласен, но когато доближи хеликоптера промени мнението си. Онзи крещеше. Не го чувахме, но по устните му много ясно се разчиташе какво казва, сещате се какво, нали…
-Ти да…-изръмжа приятелчето и направи някаква фигура от висшият пилотаж над ретланстлатора. Успях да се прицеля. Натиснах спусъка, но онзи демон завъртя горната си дреха като бойно оръжие и спринцовката се заби в нея. Стрелях втори път. Същият резултат. И ясно се виждаше, че ни вика да му ядем спарените…
Долу се беше събрала многолюдна тълпа. Щракаха камери, виждаше се, че скандират, едни за нас, други за него. Виждаха се млади и стари. Дебелани и дългокраки. Руси и…хоп на една и хвръкна перуката. Голям купон става…Това какво е…Предизборен плакат. Дядка някакъв. Сигурно крещи, че по тяхно време не ставали такива неприличия. Прицелих се в него, но преди да съм натиснал спусъка тълпата го погълна. Веселбата скоро щеше да премине в безредица. В наши ръце беше да защитим облика на града от опасни изстъпления, точно преди идването на високият гост. Не можех да позволя на някакъв бездомник, някакъв човек който живее по мазета, да ме победи. За хората долу това вече се беше превърнало в битка на колосите. Война между пазителите на общественият ред и неговите нарушители…
А онзи показваше среден пръст и се плезеше. 
-Имате ли още свободни хеликоптери?-попитах
-Още два?
-Става.
Долу вече припадаха от вълнение. Появиха се полицейски коли и пожарни. Завъртяха се трите хеликоптера около този Кинг Конг, а той успя да улови в дрехата си още две спринцовки. Остана ми последна. Прицелих се, престанах да съществувам, превърнах се в спокойно езеро в което се отразява последният лъч, преди залеза. Натиснах спусъка. Улучих пилота в другият хеликоптер. Той се снижи опасно. Перката едва не се удари в ретланстлатора. Проклетото чудовище се обърка. Завъртя така дрехата си, че тя се уви около главата му и всички спринцовки които прихвана с нея, му се забиха по всевъзможни места. Метнах мрежата преди да е паднал. 
И ми се струваше сън. Виждах аплодисментите на хората отдолу. Висналият като муха в паяжина, жалък бездомник, загубил зверският си облик. Една усмирена ярост, утихнал демон оплетен в нишките на ежедневието. Сломен заспал в мрежата човек. Аз победих. Знаех си го, чувствах, че мога. Защо сега ми се струваше сън?
Долу ръкопляскаха. Помолих пилота ми да ме отведе по-далече. Да се погрижат за заспалият звяр пожарникарите. Моята мисия приключи успешно. Утре ще раздавам автографите. След като се поуспокоя и приема величието си като факт. Ще има да се радват хлапетата ми. Чак на своите ще разказват след време. 
- Да се обръсне, среше, обезпаразити, да му се направят инжекции против бяс, да се стерилизира с хлор и одеколон и да се кастрира. Хей, шегувам се. Някой да не вземе да се върже. Не може да се постъпи така. Жалко, той заслужава, но не може. Води се човек, въпреки, че на мен ме съмнява…-дадох наставленията си по радиостанцията-И му отрежете ноктите…
Не успях да си почина. След половин час моите хора ме извикаха в базата. Казах им, че съм уморен. Не, трябвало да видя улова си. Настояваха, важно било…
Сестрата едва не припадна от смях още преди да съм влезнал в сградата. Старшата й с която се разминахме по коридора се опита да бъде сериозна, но го постигна с големи усилия и си личеше. Какво смешно имаше. Колегите ми се хилеха като полудели, а когато отворих вратата на кабинета, щях да припадна.
Без брада и прилично сресан…Виждате ли, не знам къде е шарил баща ми, но това беше като мой клонинг. Все едно се гледах в огледалото. Все едно се бях раздвоил. Това чудовище имаше моето лице. 
Усмихна ми се и рече:
-Май доста си приличаме с теб. Много, много си приличаме. Удивително си приличаме…
Не исках да чувам. Изкрещях:
-Да ми ядеш спарените…



хумор, сатира, разкази с неочакван край

2 комментария:

Follow by Email