суббота, 2 февраля 2013 г.

Трима

-Дай капак за ракията, - замоли ме жално протегнал шепа, все едно скимтеше куче пред врата. Имаше много грозен белег, вероятно от хладно оръжие на дясната скула. Цялото му лице висеше надиплено, кожата му приличаше дисаги тук там нарязани при последното му бръснене от преди три четири дни. Иначе беше чист и макар с овехтели дрехи спретнат. Личеше, че е толкова трезвен, че чак сянката му страда, а гласните му струни издаваха риданията които едва успяваше да задържи. До нокти се гърчеше от алкохолен глад.- Дай капак за ракията. Дай капак, това ми е лекарство. Ти си млад човек, хубав си. Не знаеш какво е самота, какво ужасно чудовище е вечерта когато няма с кого да я споделиш. Поглъща те, преживя те, до сутринта, а сутринта си
празен, изцеден. Дори болести са ме правили щастлив, че съм делил с микроорганизмите им живот, но вече и те ме отбягват. Особняк съм, голям. Неразбран. И аз не разбирам никого. Отшелник съм който живее сред тържището, но нямам светлият дух на тези които живеят по върховете, за да ми носи утеха….Странен съм, интересен в началото. Отварям души и сърца, предизвиквам любопитство, жажда подобна на тази която изпитвам, аз сега. Жажда по опиянение, но по-различно от това което търся. Чудеса очаква този който разговаря с мен, а после е разочарован. Много е разочарован. И вече сам страня от хората за да не ги измамя, а как тежи, как тежи тази моя самота. Как тежи. 
Задъха се, но преди да кажа нещо намери въздух и продължи:
-Защо будя апетит когато не мога да съм хляба! Защо разбунвам чувства като не мога да съм любовта! Защо думите ми копаят сред отъпканото, в твърдините му, без да могат да открият извор в никоя от своите ями! Ти не знаеш за загубените очаквания, за приятелства които са тлели като клади в блянове за по-различно, по-красиво изживяване, по-пълноценни цветове на своите дни. Пиянство на идеи, тежко отрезняване, поезия на празнотата и излъгани любови, разбити семейства, забравени улици към дома и лутане, пустинно лутане и нови лица, и нови чувства, и измами….
Загубих чувство за реалност, стори ми се, че съм в театрална зала и съпреживявам страстен монолог, неспособен още интелектуално да го осъзная. Човекът бродираше с думи, повечето от които се плъзгаха покрай ушите ми, други чувах, но не можех да приема повече, сипеше се като порой в пълна чаша. Мигаше и жестикулираше Мърдаше коса и уши. Смени десетки изражения и интонации. Забравих за къде съм тръгнал, а за подобен спектакъл човека наистина си заслужаваше парите, все едно какво ще ги прави. 
-И тъй, аз избирам самотата. Избирам я всяка сутрин преди да ме е избрала тя по пладне. Разчоплям старата рана, за да не причиня нова и на себе си, и на другият. Затварям гласа си, за да не отворя потребността да съм желан и обичан, защото съм странен и това не носи на никого добро…
Не, не ме съветвай, човече. Не психологически съвети ти искам, те лесно се дават днес, от всекиго. Искам капак за ракията! Лекарството! Когато я изпия превръщам се в трима. Пиянска му работа. Разговаряме. Разговарям със себе си, защото вече съм трима и чезне самота и скука…Благодаря ти, благодаря ти…-погледна изненадано банкнотите.
Дадох му не за едно, а за няколко.
Закъснях за влака с минути, а следващият беше след няколко часа. Повъртях се из гарата, омръзна ми и за да убия малко време тръгнах безцелно да се разхождам и го видях да излиза от една кръчма.
Не беше сам. Трима бяха. Той беше трима. Еднотипни и прегърнати вървяха с пиянска песен и бръщолевиха на висок глас глупости. 
Минаха покрай мен.
Не ме позна, но забелязах грозният белег, вероятно от хладно оръжие и върху трите лица. 
Изключено беше да са близнаци. Все пак влязох в кръчмата да попитам, но кръчмаря беше толкова пиян, че мен помисли за трима.


магически реализъм

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email