събота, 2 февруари 2013 г.

На върха

Тя е…
Ще й го кажа иначе. Не, така не ме разбира! Ще ме разбере ли изобщо! Тя е дете, макар да е с три години по-голяма от мен. Тя не знае, че не разговаря с никого, а пее в хора на другите. Строго определеният от неизвестният диригент, глас. Взряла се е в палката. Следи връхчето й. От тъй дълго го следи, че се е абстрахирала. За нея то е невидимо, чувства го като част от себе си. И пее. С мислите си и когато разресва косите си, когато разлиства книга, когато набъбнат зърната й, когато отвори очи и когато…Когато ми говори, а очите й са лъчезарни като опити. Не, това не са нейните очи. Искам да са тъй сияйни, но да са нейните и да ме вижда с тях. Такъв
какъвто съм. Този който е увлечен по нея, готов е да каже повече думи отколкото обикновено успява. Мислите му трептят от близостта й. Търсят я. Прегръщат я. Галят я…Да, тя не знае, че мислите имат пръсти. Имат пръсти като тялото, но тялото има двадесет, а мислите имат толкова пръсти колкото горите листа имат. И с всеки могат да погалят. Искам да каже истинските си думи. Тези отправени към мен, тези които звучат по-различно и нямат общо с модата и стандартите на съзнанието за близост. Тя ми говори. Не се плаши от мълчанието ми. Нито ме пита защо съм толкова мълчалив. Казва ми и повече отколкото споделя с други. Никой и не предполага колко много за нея знам. За всички си оставам онзи с когото трудно се разговаря. За нея също. Сигурна е, че пазя тайната й, но е права само до някъде. Тя сама не знае своята тайна. 
Ето я. На метри пред мен е. Портата е стръмна, раницата й тежка, а подскача от камък на камък, сякаш не чувства стръмнината. Чувства я, чувства и стръмнината в живота си, също тъй като стръмнината на прехода, но се смее и подскача. Не, защото е толкова силна и обича предизвикателствата, а защото се движи в група. И тук сред планината и долу където стръмнините и острите порти са различни. Върхът не се намира на четири или пет часа туристическа крачка, а на години. Неясен е, често не го определяш сам. Често е обречен. Създава чувство за непристъпност, обграден е от табели: „ВНИМАНИЕ! ОПАСНО ЗА ЖИВОТА! ИЗКАЧВАНЕТО ЗАБРАНЕНО! ВОЕННА ЗОНА, СТРЕЛЯ СЕ БЕЗ ПРЕДУПРЕЖДЕНИЕ! ЧАСТНА СОБСТВЕНОСТ! АКО ЧЕТЕТЕ ТОЗИ НАДПИС ОЗНАЧАВА, ЧЕ СТЕ СЕ ЗАБЛУДИЛИ, СТРОШЕТЕ СИ ГЛАВАТА В КАМЪНИТЕ ИНАЧЕ ЩЕ СТРАДАТЕ!”.Друг път връх изобщо няма или пътеките свършват. Забиваш поглед в пътеката. Завърташ токчета и се опитваш да се върнеш назад, а назад отдавна няма. Има, но пътеката е изгубена. Изгубена е и групата с която си вървял. Заблуждаващо е било чувството за сигурност от присъствието на останалите с които до този миг си делял пътека. Изчезнали са преди миг, а вече си забравил лицата им. 
Спират се. Бършат пот, свалят раници, наместват презрамки. Гризкат сладкиши. Къде е! Къде е тя. Да не е паднала в пропастта! Къде е! Изостанала ли е! Къде е, глупаци! Не виждате ли, че я няма! А, ето я. Какво исках да й кажа? Забравих. Говори ми задъхано глупости. Толкова е красива обгорена от слънцето й зачервена от задъхването. Какво исках да й кажа? Не е важно. Ще я прегърна. Ще заговоря като другите. Ще й кажа, че я искам. Вече съм достатъчно голям, а тя ме харесва. Сигурен съм. Личи си. Няма да говоря както досега с мълчанието си. Ще го наруша. Нека стигнем до върха. Близо е вече. Там ще й кажа. Там горе. 
Панорамата е несравнима. Очите са като две малки мишлета във Ватиканската библиотека. Неспособни да изконсумират всичко още по-малко да го разберат. Съзнанието не може да го поеме. Нито желанието да спре времето. Дробовете не могат да подтиснат възклицанието. Ръцете търсят фотоапарати и камери. Не е важно да се запечата, а да се направи нещо. Да се прави каквото и да е, за да се подтисне отчаянието. Че си стигнал до картината, а не до природата. Тя е останала непристъпна. Дори на върха си в подножията й. Не можеш да останеш тук, че времето те иска. Тук е смъртоносно и е за бури. Няколко мига и те изпълва с живот, но малко по-дълго ще те убие. Миг утеха и бягство. Прекрасно е и жестоко. 
Там ще я прегърна и ще й кажа, че за кратко сме тук. Както на този връх, така и на върховете на това което чувстваме. Ще й река, че дори със завързани очи бих видял сега което виждаме с широко отворени очи, защото сега се чувствам тъй както се чувства тялото ми. Намирам се толкова високо в себе си. Стигнал съм върха на своята сетивност. Заедно сме там. Двамата, а не с групата. 
Ще й кажа…
Да, ще й кажа: „Мразя думата обичам, но го тълкувай както си искаш. Чаках този връх за да ти кажа повече. Страхувах се, че няма да тръгна, че покореният връх не означава нищо, а този беше толкова красив, че исках да го оставя за след година когато стана на седемнадесет. Тогава сигурно щях да го отложа за след още година, а после пак и пак и пак…Докато дойде деня в който реша, че е крайно време да го достигна, но вече съм неспособен да го направя. Така ще защитя илюзията си за непристъпност и идеала си. Не ме разбираш ли. Разбира се, че не ме разбираш. Не се разбирам и аз. Важното е, че тръгнах. И знаеш ли защо се случи? Защото тръгна и ти. Представих си какво ще е да сме горе заедно. Тълкувай го както си искаш. Прегърни ме и да застанем на ръба…”
Тъмни петна премрежват погледа ми. Сърцето ми бие на метър от мен. Задъхан ли съм или развълнуван. Губя сили. Изоставам, вече съм на повече от десет метра зад гърба й. Движа се последен. Краката ми са като гранитни блокове. Чужди са ми. Изпълняват командите ми със закъснение. 
Не, така няма да се разберем крака мои. Тук има много новобранци. Не ми отива ни на възрастта, ни на опита. От пет години кръстосвам през летните ваканции баирите. Много съм добър. Преди две изкачихте този връх без проблеми. А беше горещо, потно, а и тя нямаше такова дупе, и прасци, и миризма, и трапчинки на бузите. И не си бяхме толкова близки. И не я чувствах така реална. Свиреше на китара и си заплиташе косите на ситни плитки. Изглеждаше като жена, а аз като дете. Гушваше ме и ме целуваше по главата. Мислеше ме за нещо като талисман. Вземаше и част от товара ми. Но не и на този връх. На него не. Не й позволих. Просто исках да си го изкача сам. Толкова исках, че нямах нужда някой да ми помага. Най-малко пък тя. В далеч по-добра форма съм, а е прохладно. Песен трябваше да е прехода. 
Спират се. Май и някой друг се е уморил. Какво ни става днес. Трябва да избързаме. Може да завали. Времето се влошава. Мъглата която беше далече ни догонва. Стигам до останалите. Случило се е нещо неприятно. Глезена на малката нимфа прилича на тиква. Точно от нея не го очаквах. Не е тренирана и е на единадесет, но изглежда по печена от всички останали. Проклета е, в първите дни си помисли, че е на ученически лагер и не пропусна да изцеди цяла тубичка паста за зъби в обувките на медицинската сестра, разказва вицове от които и по големите се червим, заспива след всички какички, подслушва разговори и интригантства, но е като диво козле. Не показва умора и е в чудесно настроение след всеки преход. Не се е оплакала и след най-тежките. Кипи от енергия детето, но докато ги правим се държи като възрастен. Внимателна е, а детинщините си оставя за хижите. 
Прави опит да се усмихне, но сълзите й напират. Кима, съгласява се. Не може да се изкачи в това състояние до върха колкото и да иска. Не е далече, но пред нас е най-стръмната порта. Трябва да се върне в хижата, а сама да го стори беше просто изключено. Оглеждам останалите. Освен аз и моята несподелена любов никой друг не е изкачвал върха. Хвърлих някаква несполучлива шега, метнах върху своята раницата на малката и тръгнахме бавно надолу.
Няколко часа чаках. Изпих шест бири. По едно време ми прилоша, после ми стана безпричинно весело. Някой ми каза, че съм пиян, а аз му казах нещо от което ми се разсърди. 
Групата се връщаше. Бавно се точеше човек след човек. Всички уморени, но шумни и екзалтирани, ахкащи и охкащи като че ли са се качили на луната. 
Стискаха ми ръка. Прегръщаха ме. Изразяваха възхищението си. На няколко пъти ми казаха: „ти си върха”. Допуснах, че е иронично, но изглежда от бирата ми беше приятно, даже ми се стори, че съм обичан. 
Накрая се появи и моята възлюбена. Прегръщаше се и се целуваше с един от новобранците. Разбрах, че са се обяснили там горе. 
Почувствах се самотен. Отрезнях.
Затворих очи.
И тогава видях, че съм на един непознат висок, много висок връх. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email