Кулата на агресията

Обидеха ли го, той преглъщаше. 
Усмихваше се дори, но не винаги, за да не вземе някой усмивката му за подигравка. Стараеше се да понесе в началото, а после му стана хоби.
Какво направи за да обикне унизителното отношение към себе си. 
Представяше си, че всяка обида е камък, всяка плюнка по него вар. И той строи кула в едно свое измерение. Имаше архитектурен талант и удивително въображение. Фантазията му беше така ярка, толкова преситена на цветове, че виждаше своята кула по-добре отколкото мнозина виждат на повече от метър пред носа си. Докато той свеждаше по-ниско глава, кулата му въздигаше все по-гордо чело. Настигаше по ръст най-високите сгради строени някога на земята, изпълваше го с такъв възторг величието й, че имаше случаи в които тя ще надвиши по ръст рухналата кула във Вавилон и ако тогава човек не е успял да стигне до Господ, той ще успее.
Стигаше дотам, че дори желаеше да го обидят, но той нямаше много врагове. Дори и тези които някога не го обичаха скоро се превързаха към този благ външно човек. В работата вършеше съвестно задълженията си, а големи амбиции изглеждаше, че няма, защото те изискваха да изведе навън от себе си своята агресия която той пестеше за кулата си. Тъй не пречеше на никого, не представляваше реална конкуренция за място в службата или живота, защото той не показваше желание да го заеме. Отстъпваше го както млад човек отстъпва място на старица в автобуса, но не знаеше дори, че го прави и за жеста си не изискваше нищо в замяна. Въпреки това през седмица две материал му доставяха. Комшиите във входа, най-вече тези които не приемаха обидите като него, а си имаха достатъчно и на работата и в живота. Все от него избивали петната влага по тавана им, дори да живеят с етаж или два по-високо отколкото той. Все той е хвърлил банановата кора в коридора, обелките от ябълка или смачканата бирена кутия. Макар, че не ядеше банани защото не обичаше, ябълки защото нямаше зъби, а пред бира предпочиташе джин, освен това и никой друг освен раздразненият комшия не беше виждал отпадъците за които говореше. Материал за кулата му доставяше и незадоволената касиерка от енергото, страдащият от перманентен алкохолен глад кондуктор в градският с който отиваше на работа, редовно губещият на ротативките портиер, измамената от поредният си любовник секретарка. Доставките идваха на неравни интервали, но никога не оставаше за повече от седмица без работа по своя строеж и сградата стана толкова внушителна, че би помръкнал всеки ум във възторжено страхопочитание, ако можеше да я види. И веднъж, както гостува на колега – архитект и пийнаха му разкри. Начерта му я. Онзи гледаше известно време, след това отиде до другата стая и се върна с ловен полуавтомат/помпа/, плесна доволно по приклада, както младо момче пляска по дупето, гаджето с което се гордее и не прави нищо повече. 
„Ето”-рече-„Това е моят начин да изкарвам агресията си. Ходя на лов. Обичам тази пушка.”
„Какво ще кажеш за сградата ми?”
Домакинът не отговори веднага, но нашият герой настояваше и получи отговора:
„Тази кула ще рухне. Неправилно е изчислена. Няма толкова здрав материал за носещите колони. Не направиш ли нещо, кулата ще рухне…”
Сам не разбра, че в този момент сложи най-тежкият камък. Този от който не издържаха носещите колони. Кулата в този момент рухна и всичко стана за секунди. Нашият герой грабна ловният полуавтомат от ръцете му, удари го с приклада и изпразни целият пълнител в него. Намери мунициите, напълни джобове и чанта. 
Махна на такси. Мислеше да отиде към блока в който живееше, но по-близо му се стори службата. 
Влезе и стреля първо по портиера – комарджия, из коридорите не подбираше. Нито броеше колко пъти изпразни дулото преди пушката да изщрака без патрони. Бръкна в джоба и намери един единствен патрон.
Зареди я и я насочи към устата си…


хорър, трилър, социална драма