четвъртък, 7 февруари 2013 г.

Ева

Ева, като на Ева беше невинна голотата й. Изглеждаше облечена в нея. Всяка дреха би й стояла прекрасно, но сякаш не познаваше дрехи. Излизаше сутрин рано от бунгалото си и около час плуваше. Не забелязах да трепери или кожата й да е настръхнала, а водата в езерото е студена и се намирахме на хиляда и четиристотин метра над морското равнище. Не забелязах в поведението й свян или демонстративни признаци на ексхибиционизъм. Пусто беше, но освен мен имаше две семейни двойки туристи, любители на промишлените количества водка и нощното къпане, мършавият хижар и дебелата му съпруга, понякога се навъртаха и кравари, мина и една туристическа група от около четиридесет човека. Останаха за вечер в хижата и бунгалата, запалиха високи огньове и разкараха тишината, сякаш не ги забеляза. Иначе на часове път нямаше жива душа. Водеха се някакви спорове за собственост, никой не се грижеше за
поддръжката и цялото запустяване беше добре дошло за такива като двете двойки симпатични пияници на които явно беше писнала кварталната мълва и за такива като мен на които беше писнала мълвата изобщо. Напоследък мислех в чужди гласове. Улових се. Мислите ми нямаха типичната ми интонация. Словоредът им беше нарушен. Чувствах се изтощен. Немощен да бъда себе си. Да пиша и дори да кажа нещо което съм сигурен, че е мое. Задушавах се и бях раздразнителен. Правилно избрах мястото за отдих. Скоро щях да се преродя. Никой тук не се натрапваше и не занимаваше със себе си. Всеки си беше открил свой начин да общува с природата. Като мен бяха оставили света, там където си му беше мястото. В раниците няма как да се свие неврозата на ежедневието, а в гърдите при тишината и чистият въздух тя не се задържа. Веднъж имах неблагоразумието да седна на чашка с хижаря, исках да го разпитам за нея, но забравих, а той беше пуснал телевизора. Бях с гръб към екрана, но чух за още наши убити рейнджъри в Залива, за нови данъци, за поредното прекрояване на гръдната обиколка на двуполово наше поп-величие. Едва издържах, а когато започнаха рекламите се направих, че ми е лошо и изчезнах към бунгалото си. После наистина ми прилоша. Сънувах престрелки и рухващи сгради, експлозии, автоматични откоси. Нещо пишех, а клавишите на компютъра ми бяха свързани със система която изстрелваше снаряди, но не на истина, а ставаше въпрос за някаква телевизионна реклама. Между дърветата имаше мравуняк от танкове, а някакъв куц плешив олигофрен с резачка в ръка се хилеше. Събуди ме чуруликането на птиците. В първите секунди имах чувството, че сега сънувам, а онова е било реалност. Застанах на прозореца и я видях в гръб. Всяко мускулче танцуваше само за себе си при всяка нейна крачка. Престъпяше на пръсти, изглежда стъпалата й бяха подбити от камъчетата. От изгрева кестенявата й коса имаше платинен цвят. Кожата й цвят на праскова. Ефирният настръхнал мъх блестеше като ореол. Беше застанала в такова съотношение с околното, че представляваше тленният образ на хармонията. Животът в най-прекрасният си вид. Човешкото на границите на божественото. Клатещо се стебло с топла кръв, стройна и с идеални пропорции приличаше на част от пейзажа, като скалите на близката порта и мурите, езерото и пълзящите враждебно като пехотинци клекове от другата му страна. Трета сутрин я виждах вече и до нея, не исках да я заговарям, да се запознавам, да спя с нея, а да я запазя като видение, да се съмнявам до края на дните си, че е била илюзия която би изчезнала при близостта преди разстоянието да я разтопи в себе си. Тази сутрин сигурно заради кошмарите намеренията ми изведнъж се промениха. Пламнах, затрептях, полудях. Беше повече от сексуално желание, беше преливане на всички желания на разума и тялото в едно. Като че ли загръщащата природа ме изпълни, пръсна стебла в мен, разпиля облаци, спусна сипеи и остави разума ми нищожен и дребен да витае с птиците, неспособен на нищо повече от това да се отдаде на природата. Исках да я дишам, да попия в устни живота оформил това съвършенство, да извае по целувките ми всяка своя гънка, да я се сподели с пръстите ми, да се притиска в мен, за да ме облее със силата сътворила тези форми. 
Скочи в езерото. Студените вълни почувствах по-скоро аз, отколкото тя.
Не я познавах. Може и да бяга от натрапници. Може да не й трябва никой. Някакъв вътрешен глас ме възпираше. Не съм нерешителен, а когато съм, винаги се оказва, че е имало защо. 
Красива е, секси е. Нищо чудно, че предизвиква първични реакции. Нищо от божественото което ми се стори, че виждам. След обед пак пийнах доста с хижаря и пак не успях да го попитам за нея. Съобразих, че едва ли знае повече от мен. Когато посегна към дистанционното го заплаших с убийство. Човекът вдигна рамене, попита ме по-късно дали съм се шегувал, казах му, че се шегувам, но не бях никак сигурен. 
Почти не мигнах. Чаках утринта да я видя. Присъни ми се. Влязох в бунгалото, а тя отвори тайна врата която водеше към Едем. Едем беше тук, но се различаваше по това, че беше Едем.
-Ева означава живот.-рекох на сън и се събудих.
Дълго стоях на прозореца, а я чаках. Надмина очакванията ми. Държеше в ръката си ябълка. Вдигаше я, чупеше длан и докосваше рамото си. Прокарваше плода по бузата си, по шията си, по гърдите си. 
Приближих се откъм гръб към нея, но ме усети. 
-Не спиш ли?-попита.-Глупав въпрос. Буден си.
Обърна се. Отблизо беше още по-красива. Богинята се разтопи. Бях пред една обикновена жена с бръчките и подпухналите очи, а с този облик беше далеч по-привлекателна. И възбуждаща. И по ускореният й дъх усетих, че също ме желае. Не влезе в езерото. Не пожела да влезем и в бунгалото. Говорихме. Отбягваше да каже много неща. Прегърнахме се на няколко пъти, целунахме се само веднъж истински. Омекваше и се разтреперваше в ръцете ми, а после ставаше камък. 
-Недей!
Приличаше на игра, но не беше. 
-Желаех го, но…реших друго…Аз те виждах. Виждах те как ме гледаш. Ти си, ти си…хареса ми, очаквах го, но реших друго…
-Трябва да си наметна нещо.
-Виж…Аз не съм…Случи ли се между нас…Няма да е просто така…Не се ли боиш?
-Не.
-А аз се боя. 
Заговорих и за легендата за отсрещният сипей, а тя ме прекъсна.
-Аз ще заминавам. Далече ще е…Смятах да остана още няколко дни, но няма да издържа да сме близо, а после далече.
-Трябва ли да заминеш?
-Да. Плаща ми се. 
Нотката в гласа й ме накара да трепна. Повече нищо не я попитах. Не стояхме дълго още. Прибра се в бунгалото и след минути излезе.
Беше облечена в униформа на рейнджър. 


хорър, трилър, социална драма

любовна и еротична психо - драма

разкази с неочакван край

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email