вторник, 12 февраля 2013 г.

Бичуваме не знаейки да любим


От хотела към плажа, през първите три дни излизаше с жена си и се връщаше с малката, през следващите три обратно. С малката излизаха преди зазоряване, прегърнати или хванати за ръце. Разминавахме се по коридорите, тя смигваше, той се подсмихваше на една страна, кимах в отговор. Жена му се правеше, че не забелязва. В опита си да прикрие какво й е и да изглежда весела приличаше по-скоро на дрогирана.Един път изпусна сълзите си. Закусвахме заедно и ми се извини. Каза ми, че е глупава, а не беше. Направи ми впечатление на задълбочен характер.„Творим красотата по образ и подобие на неизявеното желание. Когато сме изчерпани, търсим да го погалим, да го докоснем, за да се уверим, че го има. Защото докато го има се спасяваме от нищетата на уморената себичност.”Попитах я, поетеса ли е. Усмихна се и забелязах, че е по-чаровна от малката.„Не, лекарка съм…”Опитах се да флиртувам, но го изтълкува зле. Просто ме привличаше, а тя остана с впечатление, че се възползвам. Не ме отблъсна, но магията изчезна.Обичаше го, твърде.Всяка фриволна постъпка от нейна страна би била преиграване.Нямаше да й помогне, ако изневери за това, че й се изневерява. Щеше да ми се отдаде, но с мисълта, че е била слаба и аз съм се възползвал, а не че съм я харесал и на нея й е харесало.Отрази се и на моето желание. Тя заслужаваше повече. Много повече от това което можех да и дам. От което всеки друг, освен той в този момент, можеше да й даде.Когато на седмият ден те изчезнаха, а на осмата сутрин я видях съсипана, не можех да отмина с безразличие масата й, а знаех, че така ще е най-добре.Приличаше на восъчна маска и очаквах всеки момент да се разтопи от пламъка в собственият си поглед.Изглеждаше много по-възрастна и болна. По-красива, но не привличаше. Боли от подобна красота.-Избягали са, нали? – попитах я, макар да беше ясно на всички гости в хотела.Извърна глава. Направи гримаса която трябваше да прилича на философска усмивка, а после се усмихна естествено, но изглеждаше много по-тъжна, докато заговори:-Някога много отдавна една матрона пътувала с паланкин из Юдея, през завесите видяла приказно хубав младеж. Отегчена била от пътуването, уморена. Мислила за своя Рим и чувствените му развлечения, но при вида на този мъж забравила изтощение и лошо настроение. Тръпки заиграли по тялото й и тъй като той бил дърводелец му рекла: „Направи сам тази мебел на която искаш да те любя…”. И той изковал кръст. Почувствала се подиграна. Хубава била, желана, ухажвана. Не била свикнала да се отнасят по подобен начин мъжете с нея. Наредила на хората си да го бичуват. Завърнала се в Рим, годините бързо отминавали. Преситена била от ласки, станала безразлична към тях. Припомнила си за младият мъж когато разбрала, че години след срещата им е бил разпънат. Чула много неща за последователите му и усетила, че за пръв път в живота си истински люби. Тъжно й било за това как е постъпила когато той просто е изпълнил желанието й към него.-Какъв е този апокриф?-Измислих си историята.-Звучеше като истинска.-Може и да е. Все бичуваме. Бичуваме, не знаейки да любим.-Ти си поетеса!-Казах ти, лекар съм. Хирург.Чувствах много повече от влечение към нея.-Той не те заслужава.-Ще си тръгвам вече, приятелю. Престоят ми, вече е излишен.-Бичуваме, не знаейки да любим. – повторих.Кимна и горчиво се усмихна.-Наистина не те заслужава. – промърморих останал сам на масата, силно впечатлен от историята й и дори подсладеният с мед чай ми горчеше.Целунах я преди да се качи в таксито.Час по-късно откриха труповете на съпруга й и малката с множество прорези със скалпел, под мръсното бельо в пералното, а нея и до днес издирват.






Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email