Чорба от блато

В детството й, един отвратителен фавн я изнасили и тя погрозня. Само за да се защити от повторно посегателство. Момчетата я отбягваха. Момичетата й се подиграваха. Баща й я намрази. Беше жертвал много в младостта си, за да създаде на детето си материални условия и то да изгради от себе си личност каквато той не успя да изгради от себе си. Майка й беше мила алкохоличка, но нямаше свое отношение към нищо в живота. Вярваше на мъжа си като в Бог. И по неговите повели, започна да се държи също като него.
Непълнолетното момиче реши да избяга от дома си, а нямаше къде. Хората я плашеха. С тях и откритото пространство, защото чезнеше чувството за защита което предаваха стените на дома й. Опита се да избяга в себе си. Търсеше начини подобни на начините които много други хора откриват. Опита се да пише, но не се получаваше. Струваше й се, че застава пред огледало и вижда познатото до погнуса грозно свое отражение. Опита се да рисува и започна да се получава, но красотата я уплаши. Помисли си, че е осквернение да създава красота толкова грозно същество. Опита се да полудее, но се ужаси при мисълта, че могат да я затворят сред още много хора които да я подиграват. Намираше си хобита, но те бързо й омръзваха, а и когато нямаш с кого да споделиш интереса си, той бързо чезне, ако не е заложен от природата в духа и гените ти, а тя такъв в себе си не откри. 
Растеше и потъваше в ямата на бита. Затворена, притеснена, отбягваща приятелства, съмняваща се в искреността на всяко отношение. Живееше като огромно тъжно чудовище в пещера, но не пещера на края на света, а в пещерата на своите представи. Сумрачни, прогизнали в хладна влага и с дресиран като куче нрав които трябваше да изглежда зъл и озъбен, да стои на входа и да плаши всеки любопитен. 
Често грачещите, осъждащите я, подигравателните и лицемерно съчувстващите, съветващите я гласове достигаха и в дълбините в които живееше. Запушваше си ушите, пак чуваше. Напиваше се до припадък, но не успяваше да забрави. Разгръщаше книги, но все по-рядко и по-рядко успяваше да се задълбочи. Когато твърде и дотегнеше и имаше сили обикаляше из самотни местности. Пусти места където природата не е достатъчно красива според всеобщите представи и не привлича туристи. Свлачища, блата, занемарени селища, изоставени курортни бази. Навсякъде където се е намесил човек без да прецени добре силите си и е нанесъл непоправими травми, подобни на тези които онзи изверг беше нанесъл на нея. 
Веднъж край едно вонящо на клоака блато я настигна порой, обърна се в едра градушка. Оскъдната растителност не беше достатъчна да я опази. Струваше й се, че природата иска да я убие с ледени късове, така както с думи я убиваха хората, но по-бързо. Прие мисълта, дори се примири с нея, но ударите боляха много и й се стори, че по-безболезнено ще е да потъне и да се удави в блатото. Тръгна навътре. Тъй се смрачи, че не виждаше й на метър пред себе си. Лигави устни я погълнаха до коленете когато чу глас идещ от дясно.
-Върви към мен! Към мен, към мен…
Разколеба се. Не очакваше нищо добро от човешко същество, но не успя да надбори инстинкта си за самосъхранение.
-Хайде бързо, принцесо, такава! – остро изкрещя гласа – Да се погубиш ли искаш!
„Да”-рече му тя, но гръмотевица погълна гласа й, преобърна сърцето й и така я уплаши, че тя само след миг се озова там където гласа я викаше. 
Беше малка колиба. От тавана капеше, ставаше течение което пронизваше гърдите й като с вилици, но все пак беше някакъв подслон. Спасителят й беше мърляв човечец. Приличаше по-скоро на тасманийски дявол, не можеше да се определи ни възрастта му, ни расата, а дрехите му приличаха на изхвърлена преди век военна униформа.
Блъсна в ръцете й метална паница. Чорбата в нея вонеше отвратително, но на вкус се оказа прекрасна. За минути преля като сила в отмалялото й тяло. Полюбопитства от какво е чорбата, а човека недоволно измърмори:
-Трябва ли ти да знаеш! 
-Не, аз просто така…-заоправдава се виновно. 
-Нищо. Нищо, аз не си падам много по приказките. За това съм и троснат. Не ми обръщай внимание. Исках да кажа…Исках да кажа, че не всичко което има лош мирис е лошо и на вкус…Глупости, не исках да кажа и това…И аз не знам, какво исках да ти кажа…Не мога да говоря и това си е…Виж, до сутринта има много време, а да тръгнеш преди развиделяване значи да потънеш и след седмица да се преродиш във формата на зараза шляеща се из блатото ми…-засмя се демонично.-Трябва да останеш. Искам обаче да ми говориш. Защото аз съм особен. Не те ли чувам, ще забравя за теб и ще изляза навън. Ще ти е страшно да останеш сама. Говори. Не спирай. А аз ще слушам. Тук съм при теб. Ще изразявам мнението си с аромат.
-Какво?
-Ще говоря с мирис. 
-Но…
-Така мога. В приказките не съм никак добър. Ще легна, ще се завия през глава, защото така обичам, а ми е студено. Но няма да спя. Ще те слушам. Ти говори. Аз ще ти отговарям по начина който ти казах. 
Както каза тъй и направи. Легна и се зави през глава, а тя щеше да се разплаче от страх, че остава сама. По-сама от всякога.
-Ти ме будалкаш!-рече му сърдито-Как така ще ми отговаряш с миризма.
-Мнението си е само миризма…-рече сънено-…не всичко което има лош мирис е лошо на вкус…
Не каза нищо повече. Мощно захърка. 
-Да, да…-промърмори тя- Не ме будалкал…
Засмя се горчиво. 
-То само спящ човек може спокойно да слуша историята ми.
И започна да я разказва. За да разсее страха си в началото, а после думите й се изливаха и не можеше да ги спре. Не можеше да спре и сълзите си и дълго подтисканият смях който се отприщваше между тях, по време на разказвайки си припомняше много забравени неща, докато разказваше за тях откриваше нови потънали в по-дълбока и по-дълбока и по-дълбока забрава. Устните й изсъхнаха, напукаха се, сълзите й потичаха по тях и ги възкресяваха. Гласът й от мелодия преминаваше в писък, от писък в грачене. Дъждът спря. Мъгла проникваше през цепнатините в колибата. Не се виждаше нищо, а виденията на спомените изместиха сетивната реалност. Унесе се, но продължи да разказва. Сънуваше, а устните й бяха будни. Не преставаха да разказват и видя как от тях се отлепят приличащи на прилепи бесове, всички думи които беше дочула и приела дълбоко в себе си, без да разбере. Виеха из тясното помещение кръгове. Пляскаха с крила и излизаха през пролуките. Чезнеха из блатото и тя с още по-голямо желание говореше ли, говореше. И й се струваше, че аромата се е променил, че вече не мирише на омърсено от всякакви отпадъци блато, а на нейната стая. Бедна, с петна от плесен по стените, без цветя, но винаги проветрена…
Сякаш непознатият изпълняваше думата си и наистина й отговаряше с миризма.
Замириса й на книги. На нейните книги. И на нейната баня. Когато не е изхвърлила кошчето и отпадъците са прогизнали от влагата. На нейното кафе недобре избърсано след като е кипнало около котлоните. 
Стресна се. Чуваше се лай на кучета. Вратата на колибата беше отворена. Чуха се крясъци, викове, изстрели, полицейски заповеди. 
Вече беше светло. В леглото нямаше никого.
Дълго време размишляваше върху въпроса преследван от закона престъпник ли е срещнала или блатен дух. Прие, че е второто, но е лишено от значение.
При завръщането си в града, още от далече като видя първите признаци за живот се почувства както винаги, плаха и беззащитна. После се сети за чорбата. Припомни си думите му, преди да заспи:
„Мнението е само миризма. Не всичко което има лош мирис е лошо на вкус.”
Застина на място. Намръщи се на миризмите. Усмихна се, надмогнала отвращението, решена да опита живота.
И той не се оказа лош на вкус.


магически реализъм