Нещо го гризеше

Клетките му пееха, лудуваха, бликаха животворно, чуруликаха римите. 
Натрапчиво ги чуруликаха. Написа ги тази сутрин, превърна се в пърхащи криле на пеперуди. В цветни галещи криле с упойващ прашец. Превърна се в радост и екзалтация. Искаше да завали да се окъпе, искаше да зазвъни сърцето му като часовник за да го събуди. Не защото този сън наяве не му харесваше, а защото твърде много му харесваше и не се намираше на този свят, а небесата, но тя се намираше на земята и нямаше как да й подари строфите посветени на нея, ако останеше там горе при съвършенството. Тя имаше руса муцунка. Не руса коса, а руса муцунка. Косата й беше кестенява, но толкова миловидни зверчета не изглеждат жените с кестеняви коси. Тя имаше изражение на руса жена. Жена, не момиче, въпреки своите тринадесет, но щеше да остане момиче и на тридесет и три и на шестдесет и три. Със същата невинна и нагла муцунка. И гърдите й бяха муцунки. Погубваше го когато се усмихнеше гузно на една страна. Караше го да се чувства като пред голям екран. В него дори, вътре. Наоколо водопади и гори с диви индианци, лагерни огньове и отгоре прилитащ едномоторен самолет. 
Беше по-голям с една година от нея, тя с половин глава по-висока. Даваше му да я гали по бедрото, но не само на него. Искаше я. Не знаеше как да й се обясни и римите дойдоха сами. 

Днес щеше да е. Тя щеше да го разбере. Щеше.
Преписа десет пъти листчето за да изглежда достатъчно четливо и красиво, изрисува няколко завъртулки, прекръсти се, направи няколко черни магии, падна на колене пред дявола и помоли Бог да му прости. 
После запали маратонки и хвръкна към нея. 
Какво го накара да покаже стихчето си пред арбитъра на изящният вкус, принцът на поетичното слово, жрецът на мъртвите лирици, живият класик, най-обаятелният алкохолик, велможата с козя брада и бастун, боготвореният и мразен творец, всеизвестният на всички лидер в художествената реч, чийто образ цъфтеше върху всички литературни страници в периодичният печат. Просто се сблъска с него в парка, сърцето му подскочи от вълнение, едва ли не по-голямо от срещата с любимата която очакваше и му показа листа, а онзи.
„Млади момко, добро намерение, лоша реализация…”
Момчето запомни и останалото което му каза. Запомни го за цял живот, а сега направи няколко крачки в първоначалната посока. Разколеба се, тръгна назад. Пак се спря. Докато преценяваше „за” и „против” описа няколко безсмислени кръга с диаметър от един до десет метра и влачейки крака се прибра в дома си. Нещо го гризеше.
Четиридесет дни редактира стихотворението си, а дявола го изкушаваше да се откаже, за да се върне към нормалният живот. Нещо силно, много силно го гризеше. 
Продължи да редактира докато се получи нещо отвратително, но реши на всяка цена да й го даде, а после да се самоубие. Нещо го гризеше. 
В паркът се срещна с новият си познайник. Усети, че по-скоро на него отколкото на нея иска да покаже стиха и го направи. 
„Засега не става”-кратко му рече онзи и го посъветва да опознае класиците.
От този момент момчето заживя между библиотеката и училището. Научи „Цветята на злото” почти наизуст, майка му чу как на сън пресъздаде дълъг пасаж от „Изгубеният рай”. Четеше от Омир до Буковски, от Сафо до Висоцки, от Петроний до Джон Ленън, че не прескочи дори стиховете на Карл Маркс. Научи се да запаметява текстовете на песните от първо прослушване. От повечето му се повръщаше, но поетично си казваше, че всяко лекарство е горчиво, а без първо няма и десерт. Римуваше на ум всичко от ежедневието. Стана мълчалив само от страх да не заговори в рими. Вечер на тъмно си въобразяваше, че беседва с Рилке и Казандзакис. Една нощ Пол Варлен се намърда в леглото му, младият мъж с крясък се събуди, но още чуваше как Ницше скърца със зъби в гардероба и го нарича „хомосексуалист”. Едва не спря да чете Артур Рембо, заради Варлен, но ако се боеше от кошмарите си трябваше да спре да чете всички. На няколко пъти очакваше бесилка заедно с Франсоа Вийон, на всичко отгоре постоянно се биеха и се крадяха един на друг в килията. С Пърси Биш Шели пиеха опиум и се увери, че балдъзата на романтика има не зърна, а очи на гърдите. Позна в тях очите на тази която го накара да напише първият си стих. Гледаше като хипнотизиран в тях преди да се появи Мери Шели, от гняв да се превърне във Франкенщайн и да напердаши и него покрай калпавият си съпруг. Събуди се с крясък, а Йоан Богослов седнал на липата пред прозореца шептеше с листата:
„В началото беше Словото, и Словото беше у Бога, и Бог беше Словото. То беше в началото у Бога.”
Преобразен като пиян клошар, подпрял глава на стеблото Соломон мърмореше:
„Суета. Всичко е суета и гонена на вятъра…”
Докато съучениците му разказваха вицове, той разиграваше комедии от Аристофан и Шекспир и тъй като се вживяваше го правеше много добре, печелеше безкрай точки и одобрителни усмивки от момичетата, но не го забелязваше. 
Неговата изгора тръгна с един от горните класове, а той шептейки си Софокъл не чувстваше болка от своите страдания, защото къде – къде по-големи се бяха случили и той литературно съпреживяваше. 
Преди да заспи дълго се въртеше. Слушаше лекции на Платон, заминаваше на битка за справедлива кауза с Лорд Байрон. Не заспиваше като останалите, а чакаше Едгар Алън По да дойде и да го поведе през тъмни коридори към дверите на съня, а нещо го гризеше, гризеше, гризеше…
Вече беше способен с ямб, хорей, амфибрахии да напише историята на китайската компартия. Отдавна беше забравил за стиха, когато се сетеше все се чувстваше изтощен и отпаднал. Отлагаше и отлагаше и щеше да отложи написването му до края на дните си, ако един проклет, безскрупулен комшия, при това грозен и куц като Терсит, не беше спечелил дело срещу семейството им. Несправедливо, с подправени документи и юридически хватки им отне двора и значителна част от къщата. Висналата фрегидна цица която му помогна се занимаваше с юридическите дела на политици от високите етажи, печелеше луди пари, но си беше толкова нещастна, че при най-лекият повей на въздуха в посока нежелана от нея, се превръщаше в градоносни облаци и светваци. Какъв интерес имаше да защищава онзи лумпен, така и не разбра, но запомни как тя унизи баща му в съда. Кроткият човек влезе уверен, че защищава правата си, излезе един прегазен червей, който често повтаряше, че справедливост на този свят няма и започна да прекалява с чашката. 
Понякога не беше уверен, че е имал право, кореше се, че част от него все още вярва, че е имал право и това водеше до съмнение, че изобщо е имал право някога.
Презираше баща си в такива моменти. Презираше го и го обичаше.
Онзи жалък боклук не беше толкова виновен, а и си страдаше достатъчно от самият себе си, но тази която професионално смачка една душа и я хвърли в кошчето трябваше да понесе гнева на възмездието.
Изучи живота й достатъчно. Със звучащ като жабешко крякане ник, сърфираше из интернет форумите и като тренировка за основната си дейност прегазваше хора които изразяваха справедливо недоволство от този или онзи високопоставен плужек, от това или онова политическо решение или изобщо нещо от живота. Това беше едно от малкото й забавления. Винаги беше на страната на силният на деня, винаги усещаше кога човек и слаб и неуверен и го размазваше както размаза баща му в съда. На няколко пъти я направи на нищо. Макар и седемнадесет годишен имаше далеч по-богат и жив език от тридесет и седем годишната ограничена във вулгарния материализъм, затворена в парника на еснафските си комплекси, сексуално незадоволена жена. Стилистичната му техника беше с пъти нива над нейната, но и тя си имаше своите инструменти и лесно не падаше. Не обичаше да губи и побесняваше при загуба, но той усети, че това й доставя някаква мазохистична радост. 
Осъзна, че само си губи времето така. Върна се към поезията си, заключи я дълбоко в паметта си, а нещо го гризеше, гризеше, гризеше, гризеше…
Стихът…
Незавършеният стих от който започна всичко. Още щом хвана химикалката се почувства както винаги изтощен и неспособен да го поправи. Напрягаше се и чувстваше все по-силно изтощение. Унесе се и тогава при него не дойде друг поет, а самият Нерон и му рече:
„Ще се вдъхновим ли? Имаме туба бензин в гаража.”
„Супер!”-събуди се от собственият вик момчето. 
Прескочи оградата на мразената жена. Заля градината с лалетата. Прецени, че е достатъчно далече от дома й и няма да го подпали. Щракна бензиновата запалка. Промърмори няколко строфи от „Прикованият Прометей”, но от вълнение ги обърка. Хвърли запалката в тревата наблизо. С подскоци се отдалечи. И когато огънят лумна, почувства топла експлозия и в себе си…Нерон не го подведе…Изпълни го вдъхновение. 
Стихът беше написан, но да го подарява на тази която вече му беше толкова чужда не си заслужаваше. Нещо го гризеше, гризеше, гризеше. Искаше с някого да сподели своят стих и го гризеше.
Тръгна към редакцията в която работеше неговият първи критик, но вместо него намери там един нахакан младок, който личеше, че разбираше далеч по-малко от него, но стоеше зад бюрото и имаше позиция да каже:
„Чувстват се влияния. Не става въпрос за заимстване, а за откровено плагиатство.”
Думите разтърсиха момчето. Малкото момче. Защото той се превърна в четиринадесет годишният неразбиращ много от литература, влюбен написал първите си строфи. Забрави всичко което е прочел и осмислил. Не можа и дума да рече. Беше детето, защото то искаше да покаже стиховете си, а на възмъжаващият юноша строфите бяха безразлични. Тръгна си. В съзнанието му редакцията избухна в пламъци. Седна в една кръчма и изпи няколко бири за да потуши огненият кошмар.
„Полудявам. Ще го направя…”
„Направи го!”-рече му Нерон-„Ще те вдъхнови!”
-Не! Не, не бива…Не бива…
Ставаше му приятно при мисълта. Изпълваше го страст подобна сексуалната, но я потуши. Реши да не пише повече. Твърде влюбен беше в поезията, за да я остави напълно, но се занимаваше само с изучаването й. Но не пишеше, от страх, че ще загуби знанията и силата си и ще се превърне в онова дете което всяко нищожество може да критикува, а Нерон ще изкушава към разрушителни актове.
Не усети как минаха двадесет и осем години. Беше вече онзи който определяше поезията като силна и слаба. Разясняваше на младите хора как трябва да се пише, за негова положителна рецензия жени бяха готови да дадат и сърце и тяло и нямаше поет който да не е готов за ласкавите му думи да загуби душата си. Способен беше да напише философска монография с размер на библиотекарски рафт и за една единствена и най-посредствена строфа, на най-посредствената певица със силиконов бюст. Суетата го отблъскваше и се затваряше все по-навътре в книгите. Превърна дома си намиращ се в самият център на многохилядният град в своя отшелническа пещера. Пещера не от гранитни блокове, а от десетки хиляди томове. Покри с тях прозорците, да не влиза светлина и въздух, изхвърли всякаква кухненска посуда за да има място за книгите и се хранеше само със суха храна. За да не го безпокоят се лиши от всякакви съвременни средства за комуникация, но пак го намираха, падаха му на колене, предлагаха му пари, а тъй като те никога не му достигаха пишеше желаните хвалебствия, без желание, но и без чувство, че си е изкривил душата си. А нещо го гризеше, гризеше, гризеше…
Една сутрин силно се затропа по вратата. Дълго мълча. Стаи и дъх за да не го чуят, но натрапника не се отказваше.
Отвори вратата и видя….русата муцунка. Все още на тринадесет.
Едва не припадна преди да осъзнае, че това е внучката й. Предложи му да прочете стиховете й и да й каже мнението си. Нищо не успя да схване. Отново беше оня хлапак. Който не разбира от литература, а обича. Струваше му се сложно да разбере най-обикновен младежки стих.
„Пишеш за любовта в живота си. Искрено и с патос, но ти липсва умение. Чакам с нетърпение новите ти стихове. Имаш потенциал…”-каза й го защото искаше да я види отново, иначе от стиха и не успя да схване нищо.
Той, самият той. Един от уважаваните литератори в страната. 
Когато тя си тръгна нещото което го гризеше, го гризеше по-зло от всякога. Опита се да пише. Лумнаха около него блуждаещи огньове. Уплаши се да не изгорят книгите му, но те само вдъхновяваха и играеха, не изгаряха. Те бяха от аромата на русата муцунка.
Листът започна да се пълни. По-вдъхновен беше от всякога. 
Писа с часове. Творбата му се стори завършена. И когато я прочете, сам започна да се критикува по всички възможни начини както беше критикувал не един поет. Намачка я и започна следваща. Отново самокритиката беше разрушаваща. Смачка и нея. И следващата. И следващата. На сутринта написа най-хубавият си стих, а той до запетайка съвпадаше с онзи който беше написал някога.
Не успя сам да го разкритикува. Отпусна глава на масата. Притвори очи, въпреки, че болката от гризането беше сигурно по-голяма от всяко китайско мъчение. После отмина. Чуваше хрупането. Лежеше, неподвижен, като спящ, но в съзнание и не чувстваше болка. Гърдите му се деформираха, издуха се навън. Пръснаха се без да потече кръв. Сякаш бяха от талашит и навън подаде любопитно глава мишка. Продължи да гризе и разширява отвора. Появи се втора и трета мишка. По същият начин като гърдите му се пръсна рамото. След туй тила. Само за минути цялото му тяло се превърна в остатъци с които дояждаха десетки мишки. Когато го ометоха до кора тръгнаха към рафтовете с подредената му събирана с дълги години съкровищница на човешкият интелект. 



магически реализъм

разкази за човек и изкуство