суббота, 11 августа 2012 г.

Есен

Шест години след изчезването му ми връчиха картината. Казаха, че често в кръчмата говорил за мен, че жела творбата му, последната да е моя.
Накрая съвсем се побъркал. Бързо го хващал алкохола. Ставал рязък. Ставал рязко. Казвал, „отивам при нея”, но неясно оставало за мен ли се отнася и за картината. 
И последният път така, но малко по-различно го рекъл. Припомнили си в последствие. След изчезването му. Не бях сигурна дали сигурни. Не изглеждаха сигурни. Бохемите са си такива. И той беше такъв. Отнасяха се, замъгляваха истината с това което наистина им се искаше да е. Имаше една натрупала тон фондьотен. Очите й се премрежваха като заговаряше за онази вечер. Всеки път историята й ставаше по-богата и по-богата. И по-погрешна. Не вярвах да е търсил за мен диви орхидеи. Нито да е наричал гръбнака ми шия на лебед. Такива спомени нямаше, а и не ги търсеше. Според нея, в тази вечер в тялото си не се е намирал самият той. Обсебил го бил дух,
дух безумен и дух романтичен, на вечен поет според нея Шели или Пушкин. Дори косата му била различен цвят. Синеела, толкова по-черна била от преди. Изпадаше в такъв възторг, че очаквах да припадне. Не можех да й вярвам, но и другите твърдяха, че е казал прощалните си думи по-различно:
„Отивам при нея! Завинаги…”
Валяло е, лекичко. Изглеждал по-трезвен от друг път. Учудили се, че не изчакал дъжда да спре.
После го търсиха. 
И те. И тези които трябваше да търсят. 
Сверяваха отпечатъци и снимки. 
Той беше ексцентрик, дори луд. Не ме касаеше. Отдавна съм омъжена, може да се каже: „щастливо” но при всички случаи е поне „правилно омъжена”. Не, че бях забравила за странният си спътник в живота, но не ме вълнуваше. Никога не ме е вълнувал до толкова, че да участвам в издирването му когато сама имах много задачи и проблеми. Не знам защо го правих, защо помагах.
Явявах се винаги на уреченият час. Понякога дълго чаках следователят да ми обърне внимание. По мое описание направиха десетки фотороботи. Разговарях и с психолог. Дори бях готова да се подложа на хипноза, но никой не ми предложи подобно нещо. Проявявах търпение и се мъчех да го разпозная сред лицата. 
Всичко можеше да се очаква от него, казах го.
Той обичаше играта. Всичко за него беше игра, а той беше артист. 
И можеше да рисува и вая с всякаква материя, дори експериментални химически субстанции. Нищо чудно да си е направил лице и отпечатъци. Такива каквито се свалят и слагат. 
Няма що! Много забавно, но в негов стил. 
Защо помагах! И когато квартирувахме заедно много не си падах по него. Той също по мен. За позиране му позирах. За готвене ми готвеше. Понякога аз плащах сметките. Наричаше ме листопад заради косата. Мислеше си, че е особено поетично. 
Рисувал ме е като вакханка и като куртизанка, като свинарка и като момиче с книга, като жена с чадър и с цигара.
Рисувал ме е и с мед по прозореца. Тогава ми се стори, че и вътре в мен потече този мед. Това беше единственият път когато почувствах сексуално желание към него. 
Поисках го, но той не разбра, а после заради щуравата му мед квартирата ни се превърна в мравуняк. 
Рисувал ме е и с горчица по масата, а после ме обра с език. Ръкоплясках му. 
Все пак с него рядко се скучаеше.
Когато се разделихме се напи като първият ми любовник и съвсем по мъжки изтърси, не в свой стил: „Блондинки колкото щеш! И без друго ми писна…Не, че няма да ми липсваш!”
Едва не го целунах, но направих ли го щях да се разрева. Заприлича ми на истински. 
Лъжехме нашите, че сме женени иначе нямаше да ме оставят да се „развявам насам натам”. Само исках да уча. Нищо не излезе. 
Не знам какъв мотив имаше той от измислената връзка. Веднъж ме излъга, че моделите му са си падали повече по женени мъже. Повярвах му, все ме беше страх да не се зарази от нещо със своя безразборен полов живот. Не съм го ревнувала, но все треперех да не пипне нещо. Обяснението му ми се стори правдоподобно. Хващах го съвсем демонстративно за ръка когато излезехме. Когато дойдеше някоя от неговите, го целувах преди излизане и му казвах: „Скъпи, рисувай я, но умната.” Хвърлях й кръвнишки поглед, но това беше за него. Тя да ме намрази и да си го иска повече. 
С времето обаче усетих, че ме баламосва. Жените си падаха по него, заради самият него, не за да го вземат от мен. 
„Защо ме търпиш?”-играех си с нервите му. -„Защо съм ти…”
„Ще вляза в дебрите ти листопад. Дълбоко в дебрите ти. Не ти си образът им, образът им е твоят. Къде ли тези дебри ще ме отведат?”
„Ще влезеш в мен, ли?”-усмихнах му се лукаво. Не влагаше сексуален смисъл в думите си, тъкмо за това го иронизирах. 
„Ти ме мислиш за откачен!”
„Защо не си реалист?”
„Какво искаш да кажеш!”-изгледа ме войнствено, защото мразеше всички „изми”
Сигурно си въобразяваше нещо за да ме търпи. Кой знае какво? Подобни разуми не могат да се разберат. Те сами не се разбират. 
Все се надявах да го открият. Започнах да си правя списък на въпросите които ще му ги дам. Пишех ги на самозалепващи се листчета. Ей, така. Както би ги записал той. После ги късах, както би го направил. А въпросите ставаха все повече и повече. И дните в календара се трупаха.
Нямаше да го открият, ако се укриваше го правеше много добре. Ако го бяха убили го бяха заровили твърде дълбоко. 
Пребродени бяха всички лудници и сиропиталища. Разпитани бяха стотици скитници. Ползвани всички средства и комитети които си съдействаха през няколко държави за издирването на изчезнали лица. Камък върху камък не остана. Но него го нямаше. 
След третата година спрях да се интересувам. Нямаше смисъл. 
След шестата и без официално завещание и официално да бъде приет за мъртъв получих картината му. 
Огромен есенен пейзаж. Два на три и половина. Стеблата на дърветата бяха извити като йероглифи. Не под напора на вятъра, защото листата още стояха по клоните, а при тази буря не би останало и едно. Още като я видях ми се стори, че седя пред огледало. Картината имаше моето излъчване. Нищо общо с мен, но приличаше на мен. 
Развълнувах се, даже се изчервих. Не ми беше до плач, но почти всяка жена на мое място щеше да се разплаче.
Много голяма беше. Къде да я побера. Само в избеното помещение, но то е без прозорец и влажно. Ще повреди картината.
Нищо, ще я прибера временно докато измисля нещо по-добро. 
Не ми даваше сърце да се откъсна от нея.
Много подробности по нея забелязах по-късно. На пръв поглед се виждаше само гората, но след три четири минути взиране виждах лицето си. Изрисувано с празните места между листата. При по-продължително гледане лицето разтваряше устни, а между устните се виеше пътека. В края и потрепваше нещо. Флаг или пламък. Не можеше да се разбере. 
Така и не разбрах. 
Сега е картина като картина. Много хубав есенен пейзаж, но в продължение на две седмици в нея ставаха чудеса.
В краят им го видях. Това което потрепваше го криеше. Той се намираше зад него. За миг се появи. Викаше ме…
Усмихнах му се, а после разтърсих глава.
-Полудявам като теб. Защо не ме има като жена, глупчо! Кажи защо!
Загасих лампата и излязох от помещението.
Като ми действа зле, ще я гледам по-рядко. Така реших. Мина месец докато се престраша да вляза в избената стая. 
Много мърсотия се беше събрала. Започнах да я мета. Прах, прах, прах, жълти листа…
Откъде! 
Откъде листа като няма прозорец….
Обходих сантиметър след сантиметър картината с поглед.
Изглеждаше непроменена.
Но никога повече не видях своето лице в нея, ни пътека видях. Нищо друго не видях освен есенна гора.


магически реализъм

човек и изкуство

1 комментарий:

  1. Мистично:)...Прах, прах, прах и жълти листа. Откъде...Откъде листа като няма прозорец...
    Поздрави за хубавия разказ!

    ОтветитьУдалить

Follow by Email