Плевели

Пет години се борих с тях. Побеждавах ги всеки ден, пак поникваха. Зиме ми даваха малко покой, но понякога пробиваха и леда и снега. Никнеха, зъбеха се, усмихваха се с хладна ирония и воняха на мърша. Косях ги, късах ги с ръце и се разранявах. Палех ги, изкоренявах ги. Посипвах ги с най-отровни препарати, но пак никнеха. А аз ги побеждавах. В един момент започна да ми харесва. Те унищожиха градинката ми, но аз унищожавах тях. Някои побеждават на карти, други на пиене, в съдебната зала или на мис свят, аз побеждавах плевелите си. 

Първата година приличаха на най-обикновена трева. Само дето никнеше по-бързо. Окосих ги бързо. За час, час и нещо. На другата сутрин бях изненадан, чудех се какво да мисля, но пак бяха поникнали. Прогоних махмурлука с две бири и грабнах пак косачката. Не бързах. Не ми беше добре този ден. Работих много бавно. Маеше ми се главата, гадеше ми се, познато състояние за да го описвам, а и никой не може да го опише съвсем точно макар почти всеки го познава. Бях препил предишната вечер и толкова! Мятах косата, хвърчаха тревичките, потях се, а не беше никак топло, даже всеки момент щеше да завали. Здрачаваше се, а двора ми изглеждаше все тъй неокосен какъвто беше сутринта. Ако не беше се натрупала огромната купчина окосена трева щях да помисля, че изобщо не работя, а така ми се струва. Доста хора в градчето ни така си живеят. Не че съм от тях, но всекиму се случва. 

Огледах внимателно парцела. Търсих окосено место. Нямаше такова. А купата трева надвишаваше два метра. При това в последният час изобщо не бях я събирал. Само косях. Стана ми лошо. Трябваше да се прибирам. Помислих, че ми се гади в следствие на махмурлука, а вонята която ме задушава не е истинска. Така не мирише трева. Прибрах се. Повърнах на няколко пъти, а задушаващата миризма ставаше все по-остра. Идеше от купчината. Дали нямаше умряло животно в нея. Точно на това мирише. На мърша. Колкото и противно да ми беше да я докосна все пак пренесох всичко до огнището. Запалих я. В началото не искаше да гори, а после избухна като залята с бензин. Отскочих инстинктивно назад иначе щеше да ме обгори. Огънят бързо утихна, а дима вонеше по-слабо. Почти не се улавяше. Въздъхнах, прибрах се, изкъпах се, пих сънотворни и заспах пред телевизора. 
Нещо ми се присъни, стресна ме, а отхвърлих мисълта. Случи се миналата пролет. Сега ми прилича на халюцинация при делириум. Само това е, иначе щяха да намерят трупа на момчето. Нали разкопаваха точно там. Никой с описанието му не беше изчезвал. Показаха ми стотици снимки докато ме разпитваха, а аз правих всичко за да ме обвинят. Четири дни от сутрин до вечер разглеждах снимките. Десетки пъти ме питаха: „Сигурен ли си, че това не е лицето?”. Ту меко, ту грубо, ту страховито по един изтънчен начин. В един момент се опитвах да позная скитника. Исках да го позная, дори да ме осъдят не само за укриване на труп, а и за убийство. Само тази история да свърши. Но не беше сред тях. Правихме и фоторобот. Разпространиха го по интернет и по главните страници на вестниците, но никой не даде читава информация за подобна личност. Просто нямаше такъв. И следователите го казаха. 
А в дворът където го бях заровил, не намериха и кост. И косъм дори. Само дето не преситиха пръстта. 
Нямаше труп. Можех да си отдъхна. Не бях сторил лошото. Добре, че се похвалих в кръчмата и ме предадоха. Едно за да разбера какви са ми приятели. Второ да съм наясно, че не съм престъпник. Всичко изглеждаше толкова реалистично, че ми беше трудно да приема истината. Видях някакъв непознат тип да се лута из махалата. Заговорих го. Както ми беше тръгнала глътката си търсих и компания. А той изглежда нямаше и къде да преспи. Заредихме хубави запаси. Пийвахме си, разправяхме си небивалици. По едно време нещо му стана. Хвана се за гърдите. Издаде едни животински звуци. Започна да се гърчи. Не му обърнах внимание веднага. Сам не бях много добре. Сигурно са минали часове преди да се разтревожа. Стори ми се мъртъв, а въображението ми съвсем се беше развихрило и рисуваше ужасяващи неприятности. И го зарових. Поне това помня. И мястото помня. 
В следващите дни съвсем не можех да отрезнея. Представях си всеки миг спиращата патрулка пред дома ми. От страх ме болеше и трябваше да пия, та да ми мине. Взех си и болнични. В това състояние не бях за работа. На вторият ден се похвалих. 
Арестуваха ме, направиха разследването и сега трябваше да ми е чиста съвестта. 
Защо тревата ми вонеше на мърша?
Месеци след това не пиех. Боях се, че пак ще имам кошмар подобен на онзи който изживях. Напоследък малко се поотпуснах, но го правя рядко и само като има повод. Трябва пак да спра. Нервите ми са съвсем разстроени. И вонящата на мърша трева е плод на въображението ми като заровеният труп на младият скитник. Така ще да е. 
Не трябваше изобщо да посягам към алкохола пак. Може би трябва да потърся съвет от вещо лице. Ако може без никой да разбере, защото ценя работата си. Преди едва ме търпяха. Често се налагаше да ме скатават, но ми се клатеше стола. Ако не беше случката с трупа, да бях я изгубил отдавна. Сигурно отново въображаемите ужаси идват за да ме защитят от ужаса на живота. Ще се обадя на психолог. Ще си разкажа всичко. От игла до конец. Всичко.
Мислех го, но не го сторих веднага, а след седмици. Тревата не престана да израства щом я окося. Струваше ми се, че виждам с очите си как стръковете стават по-големи. Струваше ми се, че чувам звука от бързият растеж. Разтърсвах глава и естеството връщаше нормалният си облик за кратко, но виждах огромният куп окосено до обраслата до кръста градина. А окосеното вонеше на мърша. 
Разказах всичко на специалиста. Той ми направи много тестове. Държа се внимателно. Повярва ми и ме накара да му повярвам, че тревата не расте веднага след мен, а миризмата. Изброи ми куп случаи и каза термини които не запомних. Приписа ми лекарства и ми препоръча да не кося тревата известно време. Така и сторих и живота ми потече нормално. 
Доста ми се присмиваха за мърлявият двор. Чувах с едно ухо и насмешката понасях, но сам виждах, че имат право. Грозно беше, наистина грозно. Една нощ не издържах. Не успях да мигна. Грабнах косачката преди зазоряване и косях, косях, косях…Забравих да отида на работа. И на следващият ден не отидох. И никога повече. Бях амбициран. Бях озверен. Струваше ми се, че тревичките са извънземни същества, зли създания, чието място изобщо не е тук на земята. Мисията ми беше да ги излича. Като видях, че така няма да стане купих препарати. С ограден огън ги изгарях метър по метър. Разорах двора и трактора едва не бутна къщата, но плевелите пак никнеха. 
Вече не можех да гледам с безразличие как тържествуват, как са обсебили двора ми и не ми дават да го използвам. Имах чувството, че растат в очите ми, в разума ми, в дробовете, притискат плеврите и не мога да дишам. Спокоен можех да бъда само вечер когато след дълга борба за час или два двора ми все пак беше окосен, а аз изгарях по няколко купи окосена трева. Докато пламъците трепкаха пред очите ми, докато се унасях ме изпълваше все една и съща надежда, че утре като се събудя ще видя окосена градината си. Следваше разочарованието. Всяка сутрин макар да знаех какво ще видя сърцето ми се разтуптяваше, дълго не смеех да дръпна завесата. После го правих със силен замах, за да видя усмивката на най-големият си враг. За секунда се чувствах сломен, а после се озъбвах и тръгвах да кося. В един момент започнах да изпитвам и наслада. 
И когато първата зима настъпи и те ден след ден никнеха все по-хилави и по-хилави, докато накрая престанаха, почувствах див възторг. Бих пил, но по пиян не можех да бъда. Бих се радвал, но не може да се изрази толкова бурно една радост. Бих любил жената до мен толкова страстно колкото никога, но бях сам. Почувствах разочарование в радостта, че просто няма с кого да споделя подобно възторжено чувство, а после изпитах усещането, че го споделям със снежинките които валят и се топят по устата ми. Съвсем леката тревога, че на пролет отново ще започнат да растат гонех бързо. А имах и прекалено много работа за да се подавам на тревожното чувство. Спестяванията ми бяха се стопили, но Слава Богу, снега се трупаше по улиците. Намерих си сезонна работа като шофьор на снегорин. Ходех да почиствам за своя печалба и по селата. Бях не по-малко натоварен отколкото и през топлите месеци, но сега работата носеше радост. Крехка, малка, дребна. Нямаща нищо общо с онази голяма победа, но с нещо по-мила и по-приятна. Отдаден на нея забравих напълно за плевелите на двора, започнах дори да кроя планове за бъдеще. Заприличах на всички останали. 
Пролетта ме върна към реалното. Плевелите отново започнаха да растат. Имаха неестествен цвят, а някои от тях жилеха като коприва. Предизвикваха алергии и дори неокосени миришеха. Реших да ги оставя. Няма да стана пленник на градината си. Трябва да преодолея чувството си към тях. Противни са, но ще свикна. Иначе не виждам живот пред себе си. На близо тридесет съм, а съм сам. Преборих алкохола, защо ми е да боря плевели. По-добре да преборя себе си. Колко тъжно беше щастието ми преди месеци, само защото бях сам…
Тъй си мислех, а грабнах косачката и започнах да кося.
„Само днес! Само днес…Да ви докажа, а утре…”
Но и на другият ден беше така. 
Третата година плевелите бяха тръни. С твърди стебла и не ставаше с косачка. 
Приличаше на лудост. Ръцете ми кървяха, но ги мъкнех. Предпочитах да умра от болка, да угасна от загуба на кръв отколкото да се предам. Всичко бях жертвал, нямаше да победя, но нямаше и да престана да живея с мисълта за победа. 
Ръцете ми гнояха, подуваха се. Мислех си, че ще се наложи ампутация, но не се стигна до там. Имаше случаи които припадах от болка. Сигурно десет или повече пъти ми се случи, докато накрая ръцете ми престанаха да я усещат. 
Четвъртата година беше като останалите три на куп. По тежка не можеше и да бъде. Мъкнех и нощем. Заспивах в плевелите. Започнах и да се храня с тях. Не от глад. Надявах се да са отровни. Да ме убият в битката, не да ме победят. Въргалях се сред тях с надежда да се разраня дотолкова, че да полудея дотам, че да загубя всякаква представа къде съм, кой съм и какви ги върша. Тази представа и без друго беше твърде мъглява и само ме измъчваше. А вонята на трупове ме караше сам да се чувствам един от тях. 

На петата година се отказах от борбата. Очаквах да е най-сурова, но вместо това видях онази тревичка като в първата.
Цяла зима докато карах снегорина набирах сили. Очаквах да растат кости и змии, свредла и бръснарски ножчета, стругарски стърготини и голи жици по които расте ток и се готвех, готвех се за тази битка.
Като започна да расте крехката трева си мислех, че това е само прелюдия. Дори не я докоснах. 
„Ще я оставя, за да не събудя звяра…”-когато си помислих това грабнах косачката.
Излезе пак трева.
Засмях се. Щеше да е лека година. Твърде лека, като първата.
Два, три дни косях…
После хвърлих косачката. Отегчих се. 
И се питам, още се питам, кой победи. 




хорър и трилър фантастика