Преди дни един приятел ми призна: "Словото винаги ми е било доспехи. Грижа се за тях - да бъдат чисти и изрядни, да блестят и да имат благороден облик. Да са в служба на справедливостта, красотата и любовта. Пренебрегвал съм често себе си, за да им отдам времето за поддръжка. Знаеш, че са харесвани, че много дами се впечатляват от тях. Тъжно е, когато ги свалиш пред жена и по лицето й прочетеш разочарование, видиш издайническия израз, от който разбираш, че тя предпочита да легне до празните ти доспехи, отколкото да те прегърне. Чувствал ли си се така?"
Не му отговорих искрено. Не бях подготвен за подобен разговор, а и в емоционалното състояние, в което се намираше, той самият не е беше готов за моя отговор. Ще го направя сега.
Първо ще изразя известно възхищение към подобни рицари. Доспехите са тежки. Всеки човек и без друго си носи кръста, а да добави сам допълнителен товар към него не всеки е способен. Още по-малко са способните да издържат товара на доспехите и да преминат пътя си. И ако отворя очите си...
Впечатляваща метафора, Стефане! Може да се приложи към всичко в живота и отношенията между хората, не само към Словото и Творчеството... Нещата, поставени по този начин, илюстрират много осезаемо разликата между мъже и жени. Например - жените често се влюбват най-вече в това, което правят/говорят/творят мъжете. Мъжете - те някак се влюбват в самата жена, може би в красотата и характера й, но те са условно неразделна част от нея, и по-рядко може да възникне въпросът "ами ако бях грозна, дали щеше да ме обича?". И не знам кой от двата е по-облагодетелстван от тази си склонност, може би няма такъв. :)
ОтговорИзтриванеБлагодаря ти. Ако знаеш само колко интересно и магически се получи. В същата статия имах един пасаж не само в същия смисъл, а и с почти същите думи. Съкратих го не защото не ми хареса, а защото твърде много ми хареса и исках да му отдам заслуженото внимание в отделна статия, но като отложа нещо във времето остава за дълго само като план.
ОтговорИзтриванеМного усмивки от Царево.