Последен 24 май

Тя е на другото бюро. Усмихва се. Май ми става добре, но дали й действам аз така. Едва ли, не мога да скрия, тежко ми е. Винаги усеща, когато ми е тежко. Прикрива, пак с онази нейна усмивка, но в погледа й има въпросителни, чуди се какво ми е. Понякога не издържа, изрича го с шеговит тон, но е сериозна, пита си ме и на глас: "Защо гледаш страшно?". Нямам какво да й отговоря, объркано ми е. Каквото и да ме е накарало да гледам тъй, не е толкова просто, че да го осъзная. После, обикновено се притиска с мен. Все намираме две - три шеги, за да разкараме минутното състояние.
Тя ми е шеф. И жена, едновременно. Когато ме намери, живеех буквално в гетото. Месеци кореспонденция в интернет. Четеше ми разказите, аз се опитах да разчета нея. Като героиня, красиво съществуване в реалност до която нямам достъп. Като видение от разказите, които бълвах за да не полудея или да не ме погълне отчаянието.
Докато оставях пръстите ми да бягат по клавиатурата, а в това време разума ми бавно угасваше за да се отприщи на негово място разюзданото ми въображение имах свободата си. Същата, която не бях заслужил, за която нито имах характер да се преборя, ни лактите, че да победя. Няма какво да се лъжа: слаб съм не само физически, слаб съм и духом. Сополанко на средна възраст. Проявил известен характер само в годините на активния си алкохолизъм, но дори с алкохола спрях. Понеже нямах кураж, това е всичко. Нямах кураж окончателно да деградирам, което щеше да ми отива и да е по-близко до същността ми. И може би, тогава дори щях да бъда обществено по-полезен. Независимо дали в пияно състояние съм изнасилил старица, подпалил съм съборетина и в нея са изгорели пет невинни деца. Все пак, ако няма изроди, няма да има и зандани, а занданите са необходими за човечеството, че да го плашат и така да си върви в пътя. Остана ми само писането, докато му се отдавам съм и богат, а това, вече е безсрамно грабителство. Хората се борят, че да заслужат това чувство. Съдират си задника си, даже го и залагат, влизат в задължения, не мигват в кроеж на истински планове. Наследяват от родители, че да го размножат. Ако не могат иначе, стават дори грабители. Което не е толкова криминално, колкото политическо. Това е бунта им, срещу несправедливостите на системата. Всеки за себе си, неосъзнат, самотен бунтар. Нямаме и за това, ни ум имам, ни смелост. Ни дързостта с която претендирам, докато необезпокояван от никого и незастрашен от каквото и да е било пиша ли, пиша, вкарвам се във филма и чак си вярвам.
Правя красиво? А в какво живея. Не, че го забелязвам. По-упоен съм отколкото и от алкохола и не заплащам състоянието на кратката си наслада с махмурлук.
Когато тя ме откри работих в БКС. Най-вече почиствах калъпите, в които се отливаха тротоарни плочки със солна киселина. От изпаренията започна да ми оголява темето, бях принуден да отрежа дългите си къдрици, че косата ми съхнеше. Като свърших с калъпите, помагах на бригадите. Поне бетонджия като бетонджия да бях, но представяте ли си що за бетонджия съм при ръст метър и седемдесет и осем, а с тегло петдесет килограма. Не, че не се справях, справях се, жилав съм като магаре. На обектите ми е и кеф, ставам необходимия за целта простак, отдава ми се. Празня главата си от мисли, не е особено трудно. Също като да пишеш е. Пак се вкарваш във филм. Фантазираш се, ставаш друго и се освобождаваш за малко от себе си. Но не дъхам доверие с тази физика. Не е прилично да имаш такава, нищо, че ти е достатъчна и даже се лъжеш, че си в прекрасно здравословно състояние. Всяка дейност си има формата. Сам не си вярвах като се видя в огледалото как си изкарвах хляба, трябва да съм измамил някого, като се започне от мен самия, има нещо нереално в тази сюжетна линия, тоест абсурдно. Гнило, нещо много гнило. Живея нечестно, това е. Мамя, а това, че не знам кого е още по-лошо. Така добавям и чувството си за чиста съвест и някаква невинност към измамите си.
Такъв ме откри. Жените са си такива, обикват. Най-вече този, който не заслужава обич.
Мислеше ме дори за писател. Не съм преиначавал факти, даже няколко нощи прекарахме в бараката в която живеех, онази в гетото. Исках да знае, що за "писател съм".
Троловете и критикарите, които ме ядат в мрежата са прави за много неща. Едно от тях е, че ако си заслужаваше това, което пиша, отдавна да беше признато. Няма да го видите в книжарница от голяма верига за разпространение. Няма да видите и логото на някоя от нашумелите издателски къщи по кориците на книгите ми. Само на една е издадена от "Буквите", о, да има и още две електронни, но в България електронните не се броят.
Преместих се да живея в дома й. От Асеновград в Плевен, сега и помагам в странирането на вестника на който е и съсобственик.
Имам си и рубрика в него. Колонка в която искам да вярвам, че пиша на езика на народа. Иска ми се да вярвам.
А днес е двадесет и четвърти. Четиридесет и втория ми шибан двадесет и четвърти май.
В останалите дни мога и да се залъгвам. Да изпадам в онова състояние, в което протичат кой ги знае какви химически реакции в организма ми и се дрогирам със самия себе си. Тогава отпускам пръсти и пиша ли, пиша. Но днес е ден на българската азбука, трябва да съм щастлив, задължително трябва, а не съм...Бога ми, не съм.
За мен е ден на истината. Болен съм. Тежко болен. Изроден. Не мога да живея без да пиша. Словото, независимо дали е Божие, на сатаната или на извратеното ми подсъзнание, за мен е тумор. Неизличим, злокачествен. Причинява ми болка.
Трябва да го режа, непрестанно да го режа и гноя му да изтича от пръстите ми като букви, за да настъпи облекчението и кратката нега.
Графоман. Дори и това е малко да се каже за мен. Графоман е най-модерната дума. Най-употребяваната в българския език. Употребяват я и графомани, при това често. Употребата й изглежда ги освобождава от яростта. Мен: не. Графоманите си имат и други способности, в които са се доказали, писането им е ей-така. Някои от тях, визуално приличат на истински поети (и в това си има модели, както и при бетонджиите), други се държат, като истински поети и ако не могат да създават поезия, то поне живота им прилича на поезия. Няма как да не съзреш душата им и в нея да откриеш онази безмълвна, толкова истинска поезия, колкото и тази на класиците.
Аз съм един злокачествен графоман. Колкото и щастлив да е живота ми, не мога да съм щастлив, ако не пиша. Но най-проклетото е, че понякога се замислям за смисъла. Особено на двадесет и четвърти, когато съм задължен да съм щастлив.
Обичам хоръра. И да го пиша. И да го чета. Същото се отнася и за антиутопията. Не, че не мога пак да се вкарам във филма и да си залепя щастливото изражение, но усмивка над враждебна същност ми идва много хорър и антиутопия, наедно.
Пак ме поглежда, вече не само погледа й е въпросителен, а и усмивката. Пита ме вече и на глас:
-Ти наистина ли яде преди да дойдеш в редакцията?
Да, да. Освен, че ми е жена и шеф, готви и прекрасно. Днес, изсърбах с голяма наслада пилешката супа, но сега чувствам корема си празен.
Имам още работа. Трябва да кача девета, шестнадесета и интервюто в електронното издание. Ако съм по-добре няма да ми отнеме повече от двадесет минути, но в това състояние започнах да бъркам. Стомахът ми се свива, нещо като вълчи глад е, но фалшив. Създава ми си от години проблеми. Правил съм си сума прегледи. Нямам язва, нямам дори гастрит, нещо от главата ще да е било, но започна ли да повръщам трае цели седмици. Стигне ли се дотам напълно неадекватен съм. Не ставам за нищо.
-Ще ида да си взема някаква закуска. - казвам й. Прави ми муцунка, навеждам се, целувам я и излизам.
През пряката улица и съм на центъра на Плевен. Закусвалнята, която си харесвам не е далече, но точно тогава изведнъж завалява. Тези дни е така. Излива се изведнъж. Спира след няколко минути. Напълно непредвидимо време. Не ми е добре, влизам в първия вход, без дори да се замислям, че това е антикварната книжарница, а този господин...хм...него не го познавам. Напоследък тук продава една жена, а с букиниста, който държи това бижу на самия център си имаме приказка. Този изобщо не прилича на него. Висок е, много висок. Сигурно два метра. С бледа кожа, напомни ми на чаршаф забравен на простора в януарски ден при минусови температури. Бръчките приличат по-скоро на замръзнали противоречиви гримаси, изрази на различни крайно емоционални състояния, в които лицето се е гърчило, а нещо ги е сковало точно в сюблимния момент и наслоило едно върху друго. Очите му светли, приличат на порцелан, ирисите едва - едва загатнати. Устните му тънки, широки, жабешки. Не е приказлив като другите преди него. 
Този толкова е букинист, колкото аз бетонджия или пък писател. 
Иначе мястото е самия разкош. И необяснимост. Намира се в партера на жилищен блок. Едва ли има и петнадесет квадратни метра, а сигурно са събрани поне пет хиляди тома. Сигурно става въпрос за пространствено изкривяване. Иначе не би било възможно. 
Винаги съм го оприличавал на душата си. Тясно, но хилядите книги създават чувство за простор. Печално, заради някак стария стелещ се дъх, а гъделичкащо въображението с миризмата на прашна хартия. 
-Познавам ви! - казва ми непознатия. Гласът му е приятен баритон, долавям непознат акцент. 
-Забрави! - опитвам се да се усмихна, но стомаха пак ми се сгърчва и сигурно съм направил много кисела физиономия. Опитвам се да овладея спазмите, а вън пороя се е усилил. Не ми се иска да изляза, но ми се гади. Все по-силно, прилошава ми. 
-Какво ви е? - пита ме, а аз притискам устни. 
Вече искам, но не мога да изляза. Чувствам, че направя ли крачка ще повърна тук, сред книгите. 
-Сетих се. - възкликва радостно и пляска детински с ръце - Имам ваша книга. Тук...
Кризата ми внезапно отминава. Не помня, онова след нея раздразнение ли беше, но му повторих:
-Забрави! 
Не можеше да има моя книга тук. Тук са само шедьоври: от детско юношеска, криминална литература, исторически романи, философия, реализъм, хумор...Най-доброто през вековете от всичко. Пред тези автори мога само да коленича и дори не съм достоен да завържа връзките на сандалите им. 
-Ето, тук...Виж, някъде тук...С годините ставам все по-разсеян...Замърмори...- и дръпна една от отрупаните с книги стени, а зад нея се откри пространно помещение. 
Краката ми отмаляха. Вдигнах пръст, исках да кажа нещо, но от устата ми излезе само хрип. Тогава забелязах и ореола. Едва примигваше около главата му, на нормална светлина изобщо не би бил видим. На очертанията на отворената тайна врата, зад която беше по-сумрачно вече се долавяше. Едва - едва, но се долавяше. 
Букинистът приличаше, но не беше човешко същество.
-Е? - попита и направи подканящ жест с ръка към вратата. 
Пристъпих плахо. Размерите на помещението зад нея бяха неколкократно по-големи от тези на катедрала, а отдолу - догоре беше натрупана с книги.
-Тук трябва да е. Виж, аз нямам време. Трябва да остана тук за да посрещна някой объркан читател. Имам ти доверие, ти обичаш книгите, нищо няма да им сториш, сред тях е и твоята. Вече не помня заглавието й. Но прости...Стар съм, много съм стар...Сетих се! - пак плесна като дете с длани - Казва се "Страната - изгнаник".
Направих крачка назад. Никой не знае. Не, никой. За книга с такова заглавие съм имал проекти.  Но никога, никога не съм имал ни възможността, ни куража да я започна.
-Не! - засмях се - Това е някаква шега...Ти си...Пили сме някъде, срещали сме се на чашка и сме си казали много неща, които трудно признаваме дори пред себе си...
Млъкнах, все пак пред очите ми беше огромната библиотека. Не можеше да има подобна тук. Толкова голяма сграда няма на центъра на Плевен. А и книгите, дърпаха ме към себе си. Като пропаст. Като жена. Привличаха ме. Аз бях и не съвсем аз. А онази ми същност, която не бих проявил, ако не бях толкова изкусен. 
-Там е книгата ти. Или не. Сбърках. Не беше "Страната - изгнаник", за "Страната - изгнаник" пишеше на корицата й: "от автора на "Страната - изгнаник".
-Ти ме сбърка, човече. Нямам такава книга. Дори не съм я написал, а за издаване...Не смея и да мечтая.
-Хм, може пък да е твой рекламен трик.
-Стига. Нямам книга на чиято корица да пише нещо за "Страната - изгнаник". 
-Тогава...Възможно е още да не си я написал, но тя е там.
-Как така?
-Как да ти кажа, това вътре е мрежа. Разбираш ли, мрежа между букинистите на всички времена, е, поне между добрите букинисти, които имат достъп до мрежата. Та по нея си прехвърляме книги през вековете. Нищо чудно, написването на тази книга да ти предстои. Потърси я и ме остави, че ще влезе някой клиент и ще се чудя как да му обяснявам какъв е този вход. 
-Но аз трябва да се върна на работа.
-Мислиш ли, че е възможно! - попита ме хладно. 
Прималя ми. Трябваше да подскочи и сърцето ми, но нищо не усетих в гърдите си. Нищо. И тогава разбрах. Докоснах ги. Не биеше сърце.
-Мъртъв ли съм? - попитах го.
-Мъртъв ли се чувстваш?
-Обективно?
-Стига глупости. Потърси си книгата, знам, че го желаеш.
-Тя ме чака. 
-Коя?
-Тя ме обича.
-Жалко.
Идеше ми да го сграбча и да му скъсам...ореола. Как може да е толкова безсърдечен!
-Ако това ще те утеши, ти си се върнал при нея. Не си мъртъв, но си глупав. Ако беше мъртъв, кой щеше да напише твоята книга, която ще откриеш. 
-Но...-обърка ме съвсем.
-Приеми, че сега си онази твоя част, която никога няма да се върне при нея. Само своя част. Но няма да я нараниш. 
Олекна ми. Никога нямаше да я видя, но не биваше да мисля за това, тази мисъл би превърнала вечността ми в ад. Има толкова книги, толкова много книги. Ще се забравям в тях. Доколкото мога ще се забравям. И ще търся между тях своята.
-И помни...-викна ми преди да затвори вратата зад мен - Всеки стелаж е замаскирана врата, а зад нея има следваща зала. Не се отчайвай, ако в първата не откриеш книгата си.
Минах между безброй заглавия. Много на книги от съвременни автори, които лично познавах или за които бях чел толкова много, че знаех, че това са книги, които още не са били написани. Имах много време, нямаше за къде да бързам. Любопитно надничах и преди всички останали, преди автора им дори да подозира ги четях. Попадах на изгубени отдавна издания или на непреведени на български книги. Странно, но често се спирах и на книги, които имах и в личната си библиотека, но все отлагах прочитането им. 
Не чувствах глад, нито изпитвах други физиологически потребности. Дори не дишах, но пък не ми беше отнето удоволствието да усещам миризмата на книжна прах. 
Не броях дни и нощи. Тук нямаше такива. На няколко пъти се срещах с букинисти, всички с ореол като този, който ме беше въвел в тайнствената мрежа. Биологичният ми часовник навярно не ме лъжеше, че това се случваше веднъж на много десетилетия.
Веднъж не издържах и попитах един: ангел ли е, що ли. Изгледа ме учудено. Приличаше повече на човек, отколкото аз на дух. Посочих му ореола с въпросителен израз, а той усмихнато ми обясни:
-Ореолите на букинистите, всъщност са светлините от фенерчетата на деца четящи нощем под завивките си. 
Погледнах нагоре. Не видях очи. Но тръгнах сред книгите, с усещането, че ме следват. 
Докато обходя първата зала навярно бяха минали векове. Дръпнах произволен стелаж и попаднах в следващата, много по-голяма и от предишната. Сигурен бях, че ако букиниста не е сгрешил и някъде в този океан от познания има и моя книга ще е точно в тази зала. Но сгреших, ни в нея, ни в следващата я откривах. Минаваха епохи, четях книги, забравях в коя реалност се намирам и се наслаждавах на мига, но очакването, че ще я открия ме водеше. 
И така, докато неочаквано осъзнах, че отдавна съм забравил името си и дори да съм попаднал на своя книга, не съм го разбрал. 
И тогава, изпитах усещането, че всяка от тях може да е моята. Всяка следваща, която разгръщам. Тогава разбрах, че съм в Рая. 

24. 05.2013