петък, 24 май 2013 г.

За Човекът, който обичаше Стивън Кинг от Бранимир Събев



Отдавна се канех да напиша нещо за "Човекът, който обичаше Стивън Кинг", още преди месеци, когато по щастлива случайност се сдобих с нея. Бях от първите петстотин фена на страницата на книгата. Авторът направи томбола и моето име беше наградено. Обичам късмета си, рядко се проявява, но прояви ли се, наистина има защо. Книгата ме впечатли още от първия си разказ. Малко е да се каже даже впечатли. Ако не беше работата ми, която е пряко свързана с журналистиката, изобщо не бих гледал телевизия. Дори е имало такъв период. Бързо ме отегчава, затваря мислите ми в безкрайни повторения, по-скучна е значително от работното ми место и дори от СКУКАТА ми, когато съм сам със себе си, твърде уморен да свърша нещо, а и твърде свършил, за да има някакъв практичен смисъл да правя повече. Въпреки това, дори в телевизията откривам макар и малко предавания, които ми харесват, че и увличат, това са например трите филмови поредици: "От местопрестъплението" - Маями, Ню Йорк, Лас Вегас, също тъй и "Умисъл за престъпление", падам си по крими - трилъра. Споделям мисълта, която някога (по време на тоталитарния социализъм) я изписваха на задната корица на единствената поредица посветена единствено на западни майстори на криминалния роман у нас, на издателство "Хр. Г. Данов", под общата редакция на Богомил Райнов:
"Криминалният роман в литературата е нещо като паталогията в медицината. Изучава човешкият организъм чрез болестните състояния и процеси в този организъм. Най-добрите произведения на криминалния жанр на Запада са отражение на едно общество и неговите язви" Като прескочим неизбежния за онова време пропаганден нюанс, думите са много правдиви и много точни. Бил съм дете когато в тях съм открил свои мисли, а те с годините са формирали интереса ми. Смело мога да нарека любимият си автор Томас Харис. Със същата увереност да кажа, че е несправедливо да не бъде включена книгата му "Ханибал" като едно от най-значимите произведения на ХХ век и държа, че наистина е такова. Не заради напрегнатата фабула, не заради удивителната харизма на главния герой - злодея на книгата, а заради трудната за възприемане, заради тежката истина в нея философия на световния психолог Томас Харис. Като фен съм и ужасно критичен към филма към книгата: въпреки, явното майсторство на сценаристите, въпреки удивителния Антъни Хопкинс, който не успя да изкупи слабостите на филма. Не мога да отрека, че това беше разкошен филм за жанра си, но сравнен с книгата, най-вече заради финала, който трябваше да е "като за показване пред широката общественост" развали цялото философско послание, обръщащ идеята в един типичен холивудски хепи енд. 
Рядко в любимият си жанр откривам нещо различно, нещо в което е във всички закони на жанра (а те са железни) и в същото време е разбил всички клишета, просто ги няма. Изключвам шедьоври в световната литература, като например "За мишките и хората" - трилър, както и да го погледнеш или да речем "Престъпление и наказание" - отново трилър, но там са пренебрегнати много от тази важни закони. И това е направило тези книги малко по-различни. Но по-голямо предизвикателство е да се спазят всички тези правила, които правят жанра толкова атрактивен и впечатляващ и все пак произведението да е РАЗЛИЧНО. Това, вече наистина е попадение. Наскоро прочетох един такъв уникален роман: "Колекционерът на пеперуди" на Колийн Маккълоу. Невероятен, наистина. И освен за този роман, не мога да кажа същото за нито едно друго произведение, четено през последните години, освен за първия разказ на сборника "Човекът, който обичаше Стивън Кинг": "Арлекин", който не ми вярва да го прочете, съвсем кратък е, много бързи действия и да се замисли, чел ли е или гледал ли е някъде за сериен убиец, който дори малко напомня за героя, а това се отразява и на сюжета и довежда до нестандартния край. Уверен съм, че подобен персонаж няма да се намери. А подобна оригиналност е рядка, много рядка дори за световната литература и не е типична дори за Маестрото - Краля, този който е споменат в заглавието на сборника. 

Вторият разказ: "Бягството" тук отново ме изненада, отново с нещо, което виждам за първи път, но този път като художествен похват. Разказът приличаше повече на екшън - трилър, но на няколко места, с по едно или три-четири изречения, на места се разбираше, че е антиутопия. Може би за стотни от секундата ми премина въпроса: "че защо е този елемент?" на пръв поглед нямаше пряка връзка със сюжета, но отново да кажа, за да подчертая, процеса на зачудване траеше части от секундата, защото веднага мислено извадих тези редове и си представих разказа без тях: е, получи се съвсем друго, изгуби и така си зададох въпросите към които ме провокираше автора и многото послания, които ми е отправил от тях. Представяте ли си: само с четири - пет реда, в един особено динамичен екшън. 

В "Котешкият господар" вече сме в друго време, назад с векове в историята, в Африка. Отново приключения, тук: сблъсъци на цивилизациите. И разбира се, магически реализъм. Не е нужно да се пише повече, изживейте приключенията. Ще се пробуди юношата, за когото авантюрата не е само тяло, а и дух. 

И ето ни отново в съвременна България с "До къде водят мечтите". Благодаря ти, Бранимире, за този разказ, ако имаш на представа, колко пъти съм се чувствал като героя ти. Колко пъти съм бил на границата да постъпя като него. Хорър - трилър, всъщност предупреждение, не мечтите ще отведат до там, а пренебрежението: към себе си, към околните - които се нуждаят от нас и се нуждаем от тях. Които не познаваме, а са ни по-близки душевно и от братя. Защото делим една и съща печална участ. Това е литературният живот в България. 

И стигаме до моя личен фаворит. Разбира се с "Арлекин" и едноименната новела "Човекът, който обичаше Стивън Кинг. Това е и най-майсторски разказаната история. Поне според мен. С познати хватки, но така използвани, че наистина да се получи много ефектен, че и много идеен разказ. И при толкова истории в историята, от страшни, по-страшни, от мистични, по-мистични, обединяващата история да ги накарат да избледнеят, си е рядко постижение. Забавен разказ, без тежките философски внушения на по-голямата част, но изпълнението го прави незабравим. 

"Видеокасати" - трудно е да се проникне в света на самотника, безобидно маниакалния, отчуждения от реалността, създал своята реалност. Имал си е своите драми, които донякъде са формирали и трагедията. Неособено тежки, не и такива, които не са изживели много от нас и значително по-леки от тези, които се изживяват от много други. Но си има нещо в него, нещо което го е затворило за света, започнал е да твори своя реалност. Процесът на поглъщане в нея е сложен и особено подробно описан, с голяма умелост от автора. Какъв е края на цялата история? Авторът описва един, като в същото време намеква, че е имало още един възможен, ако героя му беше избрал друго и тук читателя може да си представи какво би било другото. Според мен не особено различно от това, което му се е случило. 

И следва: "Жените на живота ми" и това си е отделна реалност. И това си е свят в света, един различен, принадлежащ само на създателя си, но колко е по-различен...Става въпрос за фентъзи - импресия (но това звучи грубо, всеки литературен термин и опит да бъде вкарано в категория би звучало грубо) това е свободна фантазия и трепети. Красота, извън ограничаващите форми на естетиката. Опиянение и излизане от кожата. Поезия - еротика на духове. Тези неща не се пишат от автора си, тези неща се пишат от пръстите му, а дълбоките му тайни, онези които са се трупали в него, понеже не могат да излязат в света са изливали енергията навън. 

"Хижата" в най-добрите традиции на хоръра. Затворен кръг, много пластично и детайлно изрисувани герои от плът и кръв, които няма как да не последваш и да бъдеш част от тяхната компания, докато внезапно не започне...УЖАСА. Класически хорър в традицията, така както би го написал и Едгар Алън По и Стивън Кинг, но на българска територия, което го прави по-близък до нас и разбира се, поради тази причина: по-въздействащ от този на големите. 

"Кралят" мистиката и диаболичното, срещата на сатаната, всъщност си е част от социалната реалност. И твърде типичната за България и за сегашната ни действителност история, съдба на героите ще ви накара да го почувствате.

"Любов мой, ангел мой" - живеем в доста брутален свят, свят който прави от хората зверове, отново много добре обрисувани от автора престъпни персонажи, с изключително нисък праг на задръжки, изгубили всичко човешко. Докъде води пътя им? Побеждава ли злото? Ако на първият въпрос автора е дал някакъв отговор, на втория читателя трябва да си го даде сам. Като поуспокои малко адреналина си, разтуптялото се сърце и разтреперените си крайници след прочитане на историята. 

И вече това е шедьовър: "Човекът, който обичаше Стивън Кинг". Не знам какво ще си помислите за мен, но лично: главния герой ми стане симпатичен. Аутсайдер и маниакален, Стефан Кралев погледнат с обществените очи води напълно празно съществуване, но ето колко вдъхновяващо може да е то: за един разказ на който би завидял дори Маестрото: Стивън Кинг. Чешитът в новелата ще ви размива, затрогва, просълзява. Ще ви иде да му хвърлете пердах, да го пратите в лудницата, да му станете приятел и какво ли още не. Една объркана душевност изгубена в съвременното съществуване. Побъркан от своите безобидни мании, разпилян, воден от нищо си. Трагикомичен и сигурен съм - много по-типичен отколкото ни се струва, защото такива хора живеят като невидими - колкото и да се набиват в очите. Авторът му е влязъл под кожата и така подробно е описал съществуването му, че ни пренася в него. Но колкото и печален да е Стефан Кралев, все пак си има звездните мигове. Не всеки има възможност да пише и да бъде прочетен от Стивън Кинг, да стресне докато разхожда овчарката си атлетичния Адриан Лазаровски и накрая да има решаваща среща с Бранимир Събев. Остават много въпроси, дори за самия Стивън Кинг. Много дълбоки и екзестенциални, които биха вдъхновили и него, а и нас. За да погледнем и абсурдна България, и литературата, която е едно от малкото богатства за душата на всекиго днес, и абсурдните персонажи от съвремието ни и какво ли още не. И внимавай Бранимире като шофираш, че и аз имам инициалите на героя ти: С. К. и също обичам Стивън Кинг, е, не до маниакалност, но почти. 

"Необичайно предложение" - всеки силен дух има среща със сили отвъд доброто и злото, тези които са високо над тях. Критериите в такива моменти са съвсем различни, а избора. Той не може да се предвиди. В една особено мистична атмосфера, изрисувана с изключително въображение, с много провокации, ще проследим един такъв. 

"Благословеният, вещицата и дявола", ако пиша: "дарк - фентъзи" няма да излъжа, но ще огранича хубавата новела. Написана е особено натурално, но с изящен език, създадена е и атмосферата пропита с мистика, която подсилва приказното и бруталността, сексуалната разюзданост, които са доста по-близки до ежедневието ни, отколкото допускаме, вече имат съвсем различно въздействие. Прилича на страховит сън, но стегнат в сюжета е литературно произведение, засягащо дълбоки морални проблеми. Мислех да пиша, че не е за "особено чувствителните натури, за нежните души", но това щеше да бъде подвеждащо клише: за всички е, защото колкото по-силно шокира един толкова смело написан разказ, толкова повече и илюзии и внушения ще пропаднат. Е, Бранимир ще си има заради тази творба неприятности със съвременния масов лицемер. Но така и трябва. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email