Самотата е в измислиците, малката

Самотата е в измислиците, малката

Трепна при застрашителния шум. Огледа се, няколко бездомни кучета бягаха към края на улицата. Едно от тях стискаше нещо между зъбите, приличаше на плик за хранителни продукти. Други две, като че ли се опитваха да му го отнемат. Или просто си играеха. Освен тях, никаква жива душа.

Сърцето й още подскачаше. Попита се по няколко различни начина, накъде е тръгнала. Още държеше входната врата на блока отворена. Не смееше да я пусне.

„Накъде, накъде съм тръгнала?”

Погледна стълбището. Блестеше, светлините падаха под такъв ъгъл върху мозайката, че й предаваше одушевен израз, приличаше на лице, което й се усмихваше, а зад него беше познатото – дома й.

Можеше да се върне. Да си пусне музика или стар филм. Обичаше старите филми. Странно изглеждаше и на майка й и на баща й. Тринадесет годишна, а увлечена по филми от преди постиндустриалния период. Странница я наричаха, когато изобщо бяха с нея. Май го казваха с обич. А къде ли са сега?

„Където й всички останали.”

Улицата беше пуста. И никакъв шум, отникъде. Зад ъгъла щеше да е същото. Пак пуста улица. Може би няколко бездомни кучета. Нагиздени андроиди зад витрини на затворени магазини. И жужене...Да жужене. Какво е това жужене? Погледна в посоката от която идеше. Почистващ ролер! Движеше се призрачен, сякаш не докосваше земята и засмукваше мръсотията. Прииска й се да го заговори, но почистващите ролери не могат да говорят. Пусна вратата и тръгна срещу него. Изплези му се, като се разминаваха. Пред очите й стана мъгливо. Тръгнаха сълзите й.

„Къде са всички останали?”

Напоследък се говореше за война. За нови оръжия, въздействаха върху нанороботите, по милион минимум от които носеше всеки уважаващ жител на съвременния свят. Публична тайна беше, че богаташите имат в телата си по няколко милиарда. Дълго се опровергаваха като слухове заплахите, че е намерен начин да се декодират и за стотни от секундата да превърнат притежателя си в облак от кванти. Говореше се за терористични организации на крайни реакционери. Но не звучеше убедително. На никого. От десетилетия не стават войни. Дори най-обикновените някога битови престъпления са изключителна рядкост. Ключалките са отживелица, би изчезнала изобщо от живота, ако роботите не я поддържаха. Повечето дори не знаеха какво са ключалките. Самата, тя, беше научила от филмите. „Ретроградните”.

Усмихна се вътрешно на думичката и й стана още по-объркано.

„Ако имаше такива терористи, аз, щях да съм един от тях.”

Често си го мислеше по повод слуховете, а сега спомняйки си, реши, че е била наивна.

Стигна до метрото. Стъпи на ескалатора. И тук никой. Спря пред нея мотриса. Механичният глас обяви маршрута й, но тя изобщо не обърна внимание на това, което чува. Качи се. И мотрисата празна. Спря на станцията под Катедралата. Целият подлез беше в магазинчета. Всички отворени, обслужвани от роботи. Никакъв клиент. Продаваха се сувенири и дрехи. Части за кухненска автоматика и роботи – компаньони. Механични птички в клетки. Между тях и няколко истински, чийто глас, звучеше по-неестествено от този на механичните. Продаваха се дори стари книги, от онези, хартиените. Разгърна няколко, стори й се, че хартията хапе лекичко пръстите й, лекичко ги пари, предизвиква някакви резонанси. В друга ситуация би й било много приятно. Сега усещането, повече я потискаше.

Стъпи на ескалатора й излезе на градинката под катедралата. Стотици гълъби прехвърчаха и кацаха. На една пейка видя старец. Сигурно беше над сто години. С бяла рошава брада и още по-рошава коса. С дебел балтон, въпреки топлото време. С гротескна шапка, сигурно много тежка. Беше виждала подобни по филмите и бяха скроени така, че в студеното време да пазят ушите. Май им викаха „ушанки”. Приличаше на луд, хранеше гълъбите и те прелитаха и се трупаха около него.

Приближи го.

-Привет, Алиса! – поздрави я и разголи развалените зъби в подобие на усмивка.

-Не съм Алиса, а Мелиса. – рече му тя.

-Би ти приличало Алиса.

Попита го, може ли да седне. С поглед й рече, че е добре дошла.

-С гълъбите ли си говориш? – попита го.

-Не точно. Общуваме си, но не говорим. Не е необходимо да говориш за да общуваш, а понякога точно разговора пречи.

-Видял ли си друг? Освен мен?

-Какво имаш предвид?

-Знаеш ли какво е станало с останалите?

-Гладна ли си. Наблизо има един ресторант...

-Знаеш ли какво е станало с останалите! – повтори въпроса със сърдит тон.

-Те са другаде.

-Само двамата ли сме останали?

Старецът вдигна рамене. Наистина глупаво беше да го пита. Той пък откъде да знае.

-Не се погубвай. – рече й кой знае защо – Няма самота! Самотата е в измислиците, малката.

-Наистина ли? – усмихна му се иронично. – Честно ми кажи, не я ли чувстваш?

-Имаме цял свят. – отвърна й.

-Но в него вече няма никого. Освен нас двамата...

-Мен не ме пиши. – отвърна стареца, отметна шапката и тогава тя видя. Темето му беше открито, а под него блестяха процесори. – Робот съм. Трябва да има беловлас старец в парка до катедралата. Изпълнявам ролята му. Но още веднъж ще ти кажа: Самотата е в измислиците, малката.

Сега вече не издържа, ревна. Побягна. Бягаше дълго, без цел. Разминаваше се с роботи. Сблъска се с едно улично куче. То изскимтя и побягна в друга посока. Съвсем изгуби представа къде е. Вече не бягаше и не плачеше. Вървеше с наведена глава. Тогава спря до нея полицейската кола, а от нея слязоха двойка полицаи – андроиди, имитация на мъж и жена.

-Моля, личната карта. – рече полицая.

Мелиса вдигна лявата си ръка. Полицая докосна баркода с четящия си пръст.

-Чиста е. – каза на колежката си.

-Наистина, ли? – попита го тя.

-Документите са наред. Всички параметри в нормата. Леко е превишено нивото на ретроградност, но също в допустимите граници.

-Нивото на ретроградност! – възкликна полицайката – Да я заведем в болницата?

-Не, не. Отклонението е съвсем слабо: 0,004. – после се обърна към момичето: - Ще те отведем у дома, Мелиса. Най-добре е да си с останалите.

-Но те всички са на компютрите си. В социалната мрежа. Погледнете, пусто е. Пусто. Заедно са, а толкова са самотни.

-Самотата е в измислиците, малката.

антиутопия и киберпънк