Дъщерята на слънцето - 3 глава, разказ от Мадам Мистерия

Крупието и ти

Крупие съм в Казиното на живота. При нас идват най-щаст­ли­вите. Погубените. Трябва да опустошиш душата си, за да откри­еш сред дюните на духа истините, които е късно вече да пропи­лееш, а рано да приемеш. Вятърът си играе с тях, разпилява ги около теб. Миражите тук не те заблуждават, те са забавление. Не е на ниво, не раз­карва висналата скука. Но като я споменах, нея - ску­ката, тя сама за себе си е развлечение. Гъделичка приятно. На­пом­ня ти, че си толкова пораснал, че онова, което радва при­личащото на шестго­дишно сладурче човечество, теб те отегчава. Защото си голям, но не гледаш на порастването си сериозно. Дърт и скапан си, цитирам те. Такъв си, но ти се харесваш. Със скуката - духовната, с отегчението. Раменете ти са

малко артистично вис­нали. Не че си безсилен, но така ти харесва да изглеждаш, макар да няма кой да те види. И краката ти се влачат, ей тъй, за да вдигат об­лачета. Преизпълнен си със сила, макар и всеки момент смъртта може да настъпи, че не си пил дълго вода. Нещо друго те крепи, не тялото. Отчаянието ли е, или цинизмът ти? Кой го знае.

Виждаш Казиното. Да беше нормален човек, щеше да разтър­каш очи, за да се увериш, че не е илюзия. Не, не и не! Повече от яс­но за теб е, че не е илюзия, защото ти нямаш илюзии. Би си ку­пил някоя, но не се продават. Няма ги на никой щанд. Дори ние не можем да ти ги предложим.

Влизаш, питаш за вода. Другите играчи толкова са потънали в играта, че не те забелязват. Аз се усмихвам. Мога за миг да се пре­върна в русата жена, която се мярка под формата на кула в па­метта ти. Аз мога да се превърна във всичко, но сега съм милос­тив. Симпа­тичен си ми. Като малко братче.

Устните ти са напукани. Очите ти кървят и наистина имаш нуж­да от глътка живот. Само че си в казино. Трябва да играеш за нея. Гледам, имаш достатъчно истини, които не цениш. Заложи ги, ще спечелиш глътката.

Харесваш хазарта. Прекъсваш ме на средата на изречението. Ку­пуваш жетони. Говориш за нея. Играеш и губиш. Разказваш за кулата. Да, виждал си я като кула. Крепостна кула със златисти сте­ни и ровове. Гласът ти става хладен, очите ти - удивени, ужас се чете в тях. Питаш се как си могъл да бъдеш толкова луд. Минал си над бездна, за да влезеш в нея. Устните ти вече кървят, но ру­лет­ката се върти. Не мога да ти дам водата, за която ти още иг­раеш, но ти напомням, че в цената на жетоните са включени бър­бъна и колата. Малко те освежават. Бърбориш повече и играеш ли, играеш. Трупат се чаши вода, но ги пестиш. Питаш има ли в как­во да ти ги налеем. Разбира се, че има. Ще си го спечелиш. Един варел е по-евтин от чаша вода, а една камила по-евтина и от варела. Продължаваш да играеш, имаш толкова много истини. Залагаш ги. Пак губиш, пак печелиш. Пак се питаш как си могъл да бъдеш толкова луд, че да минеш през крепостните ровове около нея, за да влезеш в нея. Не че не мога да ти отговоря, но не ме пи­таш за това. Друго те вълнува. Най-сетне плюеш камъчето. Пи­таш ме дали си я обичал. Аз съм сатана, не Бог. Не мога да ти от­говоря. Сърдито ти го изричам и почти съм искрен, така, както може само лукавият. Поглеждаш към наредените чаши вода. Има по­вече от триста литра. Питаш ме дали ще ти стигнат да се върнеш обратно през пустинята. Отговарям ти много коректно:

"Откъде знаеш, че няма да те излъжа?"

Кимаш - разбираш, че трябва да прецениш сам. Да рискуваш. Рискът за един играч на рулетка би трябвало да е като любовна иг­ра и колкото по-голям е, толкова по-страстна да е тя, но извед­нъж усещаш, прочита се в погледа ти, че нямаш сили да поемеш то­зи риск или пък имаш сили, но нямаш достатъчно желание да ги набереш. До този момент си рискувал, без това да ти коства си­лите. Правил си го като дишането, но сега е нещо различно, стру­ва ти се сериозно. Не си сигурен и в това дали отново ще на­ме­риш казиното и на този въпрос ти отговарям пак също толко­ва коректно, колкото на предишния:

"Откъде знаеш, че няма да те излъжа?"

Печалбата ти расте, а още, още не си уверен, че ще ти стигне во­дата, за да прекосиш пустинята, нито си сигурен, че ако не ус­пееш, ще можеш да се върнеш пак в казиното.

Достатъчно вода имаш, но няма да ти го кажа, защото на мен къ­де ще ми е печалбата. Играта те е грабнала. Дори да спечелиш всички извори, няма да спреш да играеш, а да си признаем, много си спечелил, но не чак толкова.

Изглежда е от бърбъна. Говориш постоянно за нея. Колко ти се е искало да бъдеш отново в прегръдките й, в нея. И пак я срав­няваш с кула. Още ти прилича на кула.

Навън пясъци, толкова пясъци.

Казвам ти го, за да те подсетя. И ти се подсещаш. Прилича ти на шега, а не е.

Решаваш да си я направиш от пясък. Вода си спечелил доста­тъч­но, за да въздигнеш от пясък онази кула, до която се съмняваш, че ще достигнеш.

Градиш я, въздигаш я, толкова искаш да си при истинската, че тази заприличва на истинската.

Красива е отстрани. Величествена за теб. Влизаш в нея.

Ще си щастлив тази нощ, докато тя изсъхне и се срине. Ще се опомниш пак пред казиното. Ще влезеш отново в него. Ще играеш цял ден и ще спечелиш вода, за да въздигнеш следващата кула. И тя пак ще се срине. И ти пак ще играеш.

И ще печелиш океани питейна вода, за която си жаден, ала глътка няма да вкусиш, а ще пилееш до капка в пустинята.