понеделник, 22 април 2013 г.

Да почистим Утопия за един ден


Не е изкуство. Когато ме попитат, твърдя обратното - казвам, че е.
В действителност е много лесно: трябва да се научиш да спиш, просто спокойно да спиш. Но да спиш прав, да спиш с отворени очи и с онова изражение, което трябва да имаш.
Аз съм манекен. Не от тези, които разхождат дрехи по модните подиуми, а от онези, които стоим по витрините на престижните магазини също като своите колеги – куклите.
За тридесет и пет часа в седмицата се различавам от тях единствено по това, че имам душа. Това, че мигам, че леко се потя и прониже ли ме острие, вероятно ще закървя, са подробности,
дреболии, които не са чак толкова съществени, че да могат да се нарекат различие.
Само душата, само душата. Научих я да сънува. За да не скучае. Научих я понякога да наднича през очите ми, дори когато спя прав на витрината.
Тя е доволна. Обича да наблюдава, когато не може да бъде наблюдавана. Харесва й, че тялото ми отвлича вниманието на всички, пред които уж се е изложило на показ, а е капан, за да се изложат на показ пред нея – душата ми, те.
Когато съм буден, тя е на тялото ми. Прилива се в него и чувства с него. Не може да гледа през очите му като безпристрастен свидетел и да събира данни за действителността, както може, когато тялото ми спи, а е будна тя.
Работя на една от витрините на веригата „Мъжка мода в Утопия”. Обичам работата си. В началото ми се струваше уморителна.
Какво говоря! Непоносима!
Слизане в ада, в който не бих издържал до шестата минута.
До петата наистина си мислех така, но оцелях.
Нещо повече: обикнах мъчението си.
Лошо е да си аутсайдер в Утопия. Без работа ли си, обречен си. Дори и с работа не е сигурно. А каквато и друга да захванех, ако имах късмет изобщо да намеря, никога не бих облякъл тези дрехи.
Щях да си взимам от помощите неизползвани дрехи от изминали столетия: дънки, кожени якета (ама че варварство и позор), копринени ризки, сака и костюми. Все дрехи от две или три части... Такива, които създават чувство за разпокъсаност. Които трябва да се комбинират. Каквито носят хората без избор. Тези, които... Да, познати са ни от улиците. И казват нещата, които ние нямаме право да изречем на глас. Понеже такива неща в Утопия са невъзможни. Всъщност, достатъчно е да ги носиш, за да създадат у наблюдаващите чувството, че си конспиратор. Нищо, че и повечето от тези, наблюдаващите, са облечени в същите. Все живеех в чувството, че разголват мрачните ми мисли.
Тук - на витрината, носих Тогата на Уважението. Носих Тогата на Властващите. Тогата на Престижните. Тогата на Благодатните. Тогата на Избраните. На Обичаните. В този ден - и Тогата на Благоприличието.
Той стоеше и ме съзерцаваше. Спях, но едва не ме пробуди.
Приличаше на мен. Сякаш ми беше брат.
Приличаше на мен и невъзпитано пушеше. Движенията му бяха отривисти. С набола брада, сенки под очите, зачервени очи. Уморен поглед на недоспал с една безумна свещичка в него.
Дънковите му дрехи бяха изпомачкани. През рамото му преметнат сак от отминала епоха. Вместо със сандали със спортни обувки. На самият център – представяте ли си. Раменете му бяха виснали. Устните неволно свити в израз на дълбока тъга.
Гледа ме дълго, навярно забелязал приликата. И тя го забавляваше. Тъжен беше, но нещо в него се усмихваше на вида ми.
В един момент улових замечтаност. После забелязах, че спи като мен и душата му надниква. Едва ли сам се е усетил. Състоянието му трая не повече от половин минута. Размечтал се е може би. Видял е себе си в Тогата на Благоприличието, която – личеше си, никога нямаше да си позволи.
Сега искам да му кажа много неща. Но е невъзможно.
Случи се преди седмица. Помня снимките му в ежедневието. Поредният Антиутопист, запалил се на центъра. Напоследък получиха гласност поне петдесетина случая. Но навярно бяха десетократно повече.
Искам да му кажа, че тази тога не е моя. Да не забравя това. Искам да му кажа, че си приличаме далеч повече, отколкото му изглежда.
Искам да му кажа за изкуствените бузи, които мога да си поставям. И усмивката, която мога да рисувам по лицето си.
Искам да му кажа да се обръсне.
Искам да му кажа...Не ме слушай! Завиждам ти, хайде да си сменим дрехите. Като принца и просяка. Грях ще е да не направим този номер, след като генетиката така се е пошегувала.
Искам да му кажа все неща, които все няма на кого. И дори пред огледалото премълчавам.
А то е искрено, искрено. Съсипващо искрено.
Изглеждам като него. Такъв, какъвто беше, когато го видях за последен път.
Трябва да изляза. Нима в този вид ще се покажа пред хората! Та аз съм манекен – запазена марка съм на най-престижните тоги. Нима мога да приличам на един Антиутопист?! Поне да бяха революционери, а те... Обикновени луди.
Горят като факли... Кой ще посяга на живота си? Защо толкова приличам на него...
Не, не бива да се показвам такъв. Но не мога да остана у дома.
Защото ефектът ще е същият като този, ако изляза с това изражение.
Днес тече акцията „Да почистим Утопия за един ден”. Знаете как е, за човек с моето място на витрината е изключено да не участвам.
Тогава сложих червените си бузи. От фината пластмаса, която прави чертите да изглеждат изпънати и усмихнати. Залепих върху устните си усмивка. От силиконовите, които се продават навсякъде и са на достъпни цени, но малцина знаят как да използват.
Доволен останах от резултата.
Тръгнах по улиците. Започнах да събирам боклук.
Падна ми се в периметъра центърът. Там видях черен обгорял плат. Стори ми се познат от някъде.
Приличаше на презрамка на сак. Подобен на онзи, който беше преметнал през рамо Антиутописта.
Това остана от него. Само това.
И усещането за погледа му.
Гледаха в мен, не можех да постъпя иначе. Хвърлих „боклука” в чувала. А чувалът отпътува с боклукчийския камион.

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Follow by Email