вторник, 23 апреля 2013 г.

Първа глава на "Дъщерята на слънцето" - разказ от "Мадам Мистерия"



Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове око­ло тях, а до ръба на рововете - сган разбойници. Очите им - пъл­­ни. Хип­нотизирани са от гледката. Алчни до безумие, забра­вили глад и жажда, стоят зяпнали дълго, дълго, докато по-силната от фантазията им биология ги пробуди, накара ги да обърнат гръб и с приведени глави да тръгнат, влачейки крака, отказали се от не­дос­тижимия си блян, разкрил се пред очите им.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реал­на.
Представете си, че тази крепост сияе. От по-далече, от там, от­къ­дето не се виждат рововете й, създава чувство за кацнало мал­ко слънце. Предизвиква усмивка. Гъделичка въздуха. Създава чувство за пърхащи разноцветни пеперуди и носещи се из въздуха глухарчета. Предизвиква радостно и закачливо настроение. Пред­ставете си я. А сега си представете, че вътре в нея броди една ним­фа. В бели ефирни дрехи е, крехко тяло, детински поглед. Вижда надалече, вижда през прозорците чувството, което създава, но тя е сама зад стените си, а вътре е сумрачно.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реал­на. Висока е метър и седемдесет и четири.
Радва се на радостта, която създава. От далече се радва. В унес се радва. В унес, от който се пробужда и се опомня сама. Ис­ка да сподели чувството, от което е изолирана. Иска й се, но знае, че е опасно. Изкушава се да пусне моста и да излезе от кре­постта си, но усеща, че е рано, още много рано. Раните й трябва да зараснат. Напълно да зараснат. Белези не може да не оставят, знае го. Иска й се да свикне с тях. Да приеме, че те отнемат част от съвършенството й, за да го превърнат в очарование. Но за да опоз­наем белезите си, трябва да за­раснат раните. Всяка сутрин тя се пробужда с чувството, че е дос­татъчно укрепнала, опитва се да спусне мостовете и... потича кръвта.
Опитвам се да опиша това, което е в нея.
Тя създава радостно чувство. Контактува с много хора. Връща ус­мив­ките им. Докосва се до техните травми. С докосване ги леку­ва. Нимфата с ефирни дрехи гледа от прозореца на крепостта си да­леч­ните й, тъй човешки радости.
Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца.
Понякога то взема огледалце и си играе с лъчите. Праща сигна­ли. Слънчеви зайчета играят по лица и тела, галят, предизвикват. Опомня се някой, разбира за нимфата, но не вижда нея, а само усе­­ща посланието й.
Ето, че се появява завоевател. Различава се от цялата пасмина, тресяща се около рововете. Всеки от нея би се задоволил да разбие с длето част от стената и да открадне златния къшей. Този е съв­сем различен. Иска крепостта. Не би дал и песъчинка да бъде откъртена от нея. Иска да запази целостта й. Копието му е огром­но. Малката нимфа го вижда отдалеч и крие чак срамежливо очи, но наднича през пръсти. Изчервена е, но женска усмивка се е изписала по закач­ливото детинско изражение. Впечатлена е, иска да види битка, но се бои някой да не пострада и се срамува малко от залегналия в природата агресивен порив. Здраво се е въоръжил, затрогва я това, че е излъскал тенекиената броня тъй, че да залъгва, да прилича на златна. Затрогва я и това, че държи главата си изправена, чувства се по-висок от всички останали, а всъщност прилича на наперен майски бръмбар. Иска й се да раз­твори криле, да кацне при него. Така да снижи ръст и да почув­­ст­ва близост, да е за секунда по-ниско от този куражлия. Притваря очи. Припомня си, че травмата, която лекува, е в крилете й. Тя има­ше криле на пеперуда и като пеперуда полетя към пламъка на любовта си. Те изгоряха.
Припомням, че се опитвам да опиша съвсем реална жена. Толкова очарователна, че естествената мисъл на всеки, който я съ­з­ре, първата мисъл, първичната, бих казал, е, че това с изгоре­ли­те криле няма как да се случи на нея. Истината обаче е друга. То­ва с изгорелите криле няма как да се случи само на тази, която ги няма и никога не ги е има­ла. Независимо дали са сиви или пъс­три, и колко пъстри са крилете на пеперудите, те изгарят по един и същи начин в огъня.
Тъжно й е, че не може да се снижи чрез полет. Още по-тъжно й става, че само след седмица крилете й може да са напълно за­раснали, но този наперен глупчо едва ли ще е вече тук. На всич­кото отгоре си е лакирал коня. Преди само ги боядисваха зелени. Об­що взето клоун. Но изведнъж престава да е смешно. Вижда как слиза от животинката си, промушва я. Конят пада мъртъв. Бе­зу­мец е. Вижда го как тръгва към пропастта. Превързва очите си. Това май е плитка. С отрязана плит­ка, руса - в същия цвят, как­вито са нейните коси, превързва очите си. И тръгва към рово­ве­те. Никак не е смешно. Луд е. Възхитителен е. Не бива да прави това, но не може да го спре. Всички мисли толкова бързо минават през съзнанието й, че тя даже забравя случката. Просто спуска моста.
Все още е опасно. Мостът няма перила. Той върви със завър­зани очи по него. Разбойниците се готвят също да го прекосят. Да го изненадат в гръб, но ги е страх от копието.
Самата тя иска да затвори очи, но не може. Гледа ужасена в моста, готова да го вдигне при опит да преминат и разбойниците. Ръката й се тресе на механизма. Той е едва по средата на моста. Най-смелите от паплачта правят крачка, втора, трета. Той залита. Тя надава писък, въображението й вижда как пада в рововете, но той само леко се извръща. Съвсем несъзнателно, но това сплашва чака­лите и те побягват обратно.
Най-после се сеща, че е завързал очите си. Маха плитката и про­дължава по-уверено напред.
И влиза в крепостта. Нимфата го прегръща. Хвърлят тенекие­ните му доспехи в рововете. Топъл хитон, оплетен от светлина, па­да върху тялото му. Тя изтръгва плитката от ръцете му и я хвърля в ог­ни­щето. Пита я учуден защо трябваше, а тя му отвръща с мила усмивка: "За да не правиш повече глупости". Той не може да повяр­ва на очите си. Колкото и внушителна да изглеждаше крепостта от­вън, отвътре се оказа далеч по-просторна от всичките му очак­вания.
Разбира, че и десет живота да има и по ден в стая да изкарва, пак няма да му стигнат, за да преброди всички стаи. Объркан се чув­ства малко, но тя знае най-красивите места в себе си и там го води.
Слизат дори дълбоко, дълбоко в подземията. Под огнената лава, под стаята с дванайсетте нейни вещици. В прохладното мазе, където тя държи виното си. Самата тя не го е опитвала. Са­мо е знаела за него. Толкова е дълбоко в нея, колкото не е допус­кала да влезе дори въображението й. Разтваря се като чаша в ръце­те му, пълни се с вино и той пие от плътта й. Ефектът е не само ал­­ко­холен, времето се разтяга. Чашка прави от минути - години, но години, изпълнени с такова разнообразие, че минават като се­кунди.
Дава му ключ. С нея или без нея, да слиза когато пожелае в дъл­бините й.
Относително е времето и колко дълго трае щастието им.
Една сутрин той се покачи на кулата на крепостта, за да смени флага. Реши, че е редно. Тази крепост все пак е покорена от него и трябва да носи неговия флаг.
Не й поиска разрешение. Не би се поколебала, ако й го беше поискал. Щеше да махне с ръка и да го пропусне покрай ушите си.
Заби флага, а после огледа света. За първи път го виждаше от та­кава височина. И видя колко още има за завоюване. За миг си помисли, че това не е неговата височина. Така си и беше, а като ви­дя флага, своя собствен, заблудата му го опияни по-силно от вино­то й.
И понеже тя беше хвърлила плитката, с която превързваше очите си, издебна я докато спи и отряза от нейните коси, за да има смелост за поредното безумие.
Тъй си и тръгна. Мислеше си, че тази крепост, щом носи не­говия флаг, ще си остане негова.
Още не беше толкова далеч, че да изчезне от погледа му, когато видя как крепостният мост се вдигна обратно.
Разбра грешката си, но твърде късно.
Опитвам се да опиша нея. Жена от плът и кръв. Съвсем реал­на.
Представете си крепост със златни стени. Бездънни ровове око­ло тях, а до ръба на рововете...
Блясъкът на крепостните стени се явява бариера за погледите отвън. Никой не е в състояние да види малкото крехко създание на прозореца.
Понякога то взема огледалце и си играе с лъчите. Изпраща сиг­нали.
Достигат до мен сутрин. Аз живея в далечна, далечна гора. Тя не знае, че чета в сигналите й нейната история.
Отвръщам на сигналите й. Дали и тя не чете в тях моята?

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email