Дизайнерката
Извадих я първо пред себе си. После я нарязах. Жива
беше, не умря. Не течеше кръв, поне не и истинска, но адски болеше. Свикнах ли
с болката, не помня. Не я чувствам като болка.
Исках да съм най-хубавата. Аз го умея. Умея да правя
жената красива. Не съм просто шивач, а самороден дизайнер. Правя понякога и
вълшебства. Но това не мога да нарека вълшебство. Просто извадих душата си.
Това е всичко. Правят го и поетесите и я показват. Правят го и изповядващите
се, и влюбените, твърде често.
Аз стихове не пиша, не умея. Обичам иначе. Плакала съм,
докато тя беше в мен.
След като я нарязах, я сложих на шевната машина. Със
затворени очи можех да ушия роклята. Не съм сигурна дали тя сама от себе си
не шиеше това, което се получи.
Полепна по мен, ето я. Усещаш ли колорита под сивотата
й? Цяла е в ноти, в ноти и птички. Удивена бях сама като се видях в огледалото.
Криеше толкова, колкото трябва, откриваше повече, отколкото съм познавала, че
имам.
Обикновено тъй постъпват телата с душите ни. Аз направих
обратното. Защото исках да съм найхубава. Подобни кройки десетки съм правила,
но те не са познавали материала, който ги е вдъхновил, ако може душата изобщо
да се нарече материал.
Погледни ме колко съм секси. Винаги съм била толкова, а
се е виждало по-малко. Защото виждаме тялото да крие нея, а не тя - тялото.
Поезия е тя, тази моя рокля, но не поезия от думи, а от
заряда на думите. Които се любят и разрушават, които милват и хапят отровно и
са толкова изкусителни понякога, колкото надникналата през душата навън
разголена плът.
Когато се видях за първи път, се засмях. Късо се засмях.
Импулсивно. Подът под краката ми затанцува, завъртя ръцете ми: пространството
като крила ги разпери и имах чувството, че небето под мен ще полети, без да
мога да овладея полета му. Исках да бъда любена. Толкова божествена изглеждах,
че щеше да е посегателство над цялата природа, ако не отдам тази красота, ако
тя стои заключена и не сподели умопомрачителната си радост.
Опитах се сама да я сваля. Не се получи. Тя хапеше
ръцете ми. Не позволяваше.
Посегнах към ножиците, бях готова да ги забия в сърцето
си. Уплаших се, заприлича ми на хищница. Хищница с моите черти, с част от
голотата ми.
Ноктите са си мои.
Изпуснах оръжието. Щях да пробода сърцето си и да умре
тялото ми, но не и тя. Нали я рязах, ших. Още по ужасно щеше да бъде друга да
я облече. Имам племенница, вече е голяма. Прилича много на мен, може би ще бъде
много по-хубава. Завещала съм й най-красивото от творбите си. Не съм го
заверила нотариално, но има ли смисъл? Цялото семейство знае, тя ще облече
хищницата, а хищницата ще я измени, ще я превърне в част от себе си. Не искам
това, поне тази хищница си е моя. Вината, че я нося - също.
Искам да я съблечеш, но става с нежност. Не я разкъсвай,
макар че сама ще пожелае. Ще те накара и ти да пожелаеш. Не бъди нетърпелив,
моля те, тя е много чувствителна и може и галене да почувства като болка, но
не бъди и нерешителен, защото болка би предпочела пред липсата на ласка.
Приближи устни до нея, тя обича топлия дъх, напоен с капчици възбуда. Но не я
целувай, нито я хапи. Нека само дъхът ти я разпуща, преди пръстите ти да ме
открият, да ме освободят от нея. Като тяло, свободно от повелите си. Твое.
Но това си има цена!
Да!
При това голяма!
Твоята душа може да се превърне в украшение върху моята.
И не само може, а най-вероятно ще се превърне в такова!
Ако толкова ме желаеш, това няма да ти се стори никак
много.
А ако не ме желаеш толкова, просто не си заслужава да ме
имаш.
Защо ме гледаш така? А? Сладур. Случвало ти се е и друг
път и с друга, но не си го съзнавал, миличък. Не си. Това е самата женственост,
която, ако си подценил, си виновен сам, че не си почувствал в дълбини
щастието, което ти дарява.
Просто съм откровена и ти казвам ясно. Ти ще бъдеш като
тази брошка, като тези камъчета.
Искаш ме! И аз те искам...
Моля те, само... Погледни я, вече има доста украшения по
нея. На границата на кича е.
Направи така, че ти да си последното!
Няма коментари:
Публикуване на коментар