среда, 24 апреля 2013 г.

Дъщерята на слънцето, втора глава от книгата Мадам Мистерия


Казиното на живота

Той вижда кула, но си мисли, че вижда жена. И това, в което са вперени очите му, наистина е жена, но той в нея вижда кула и си мисли, че така изглежда жената.
Разтърсва глава. Опомня се пред волана. Не шофира бързо, просто уверено. Уверено мисли, уверени са и действията му. В съ­нищата си също е уверен.
Не разказвам негов сън, а нещо, което му се случи, разказвам го по начин, който той не разбра.
Тя е съвсем реална. От плът и кръв. Много свежа и със своите сла­бости. Поет може да рече, че очите й приличат на юли, но те са просто сини. Може да рече, че косите й са самодивски сенова­ли, храна за всички дихания, които препускат в нощта, която нико­га не свършва, но косите й са просто руси. Не са поетични бълну­ва­ния обаче, че в нея по-често се вижда крепостта и повечето осъз­нават, че виждат крепост. Самата тя я беше изградила, защо­то трябваше, а беше способна да го стори. Както вече казах, той също вижда кула. Висока и стройна кула, но се заблуди, че така изглежда жена и заблудата му попречи - когато жената после му откри жената, продължи да вижда в нея кулата. Вече покорената.
Какво направи ли?
Куражлия беше. Както казах, един много уверен мъж. Пристъ­пи към нея. Когато стигна до озъбените крепостни ровове, побес­ня. Просто защото увереността му изчезна, а той не обичаше да е не­уверен. Увереността означаваше за него живот. И би предпочел бързата смърт пред това бавно да умира, лишен от своята увере­ност, с която живее. Бръкна в дрехата на съзнанието си. В един от джобовете й пазеше плитка. С тази плитка някога една игрива нимфа беше превързала очите му. Незабравима остана любовната им игра, макар да беше имал много нимфи след това. В случаи ка­то този нейната плитка му помагаше.
"Няма ровове. Няма пропасти пред мен. Това са просто стра­хове!"
Тъй си помисли, а пропасти имаше. Превърза очите си с плит­ка­та. Тресеше се на ръба. Помисли си да се откаже, но знаеше, че та­ка ще изгуби увереността си, което беше далеч по-зле за него, от­колкото да умре веднага. Блъскаше го вятър в гърба и гърдите. Чув­стваше, че пропастта вече го е грабнала. Кракът му се отлепи от земята. Висна във въздуха, но преди да полети надолу, тя пусна кре­постния мост.
Докрай впечатлена. Разтърсена. Подобно нещо не беше виж­да­ла, а и не можеше да понесе как пада в пропастта покрай очите й. Просто го допусна в себе си.
Има жени, които се събличат от дрехи. Има и такива, които се събличат от комплекси. Които се събличат от скука. Които се съ­бличат на игра. Които се събличат от критерии или просто така. Които се събличат само в банята, а в последвалата любовна игра остават загърнати в нощницата на печалта. Има жени, които се събличат от двойницата си, която са създали за пред света. Има такива, за които събличането е просто танц. Такива, които с дрехи са съблечени, а разсъбличането им е обличане на театрален костюм. Има такива, които смъкват от раменете и гърдите си мо­рални норми или проблеми, а голяма част не смеят, не искат или не знаят, че могат да свалят от себе си тези аксесоари. Има такива, които се събличат, за да се отдадат на себе си. Чрез ръцете и тялото на този, който ги люби, да се любят сами. Има жени, които се съб­личат от времето и кризите му. Има и такива, които нямат как­во да свалят, освен единствената си дреха - наивността, а тя обикновено се е сраснала с кожата и трябва да се разкъса, и тъй като е тънка като паяжина, няма проблем да се направи, но по­вторно не може да се облече. Има жени, които се събличат, за да разголят стил, и има такива, които събличат стил, за да открият природата. Които се събличат като самодиви и които се събличат като пред лекар. Които остават голи само в сънищата си и такива, които и в съня си не могат да се съблекат. Има които се събличат от гняв, има които се събличат от радост или от суета. Има и та­кива, които просто хвърлят прашките.
Да кажа, че тя се съблече от всичко това и по всички тези на­чини, ще е недостатъчно.
Недостатъчно ще е и да добавя, че тя се съблече по още много начини и от още много неща, които не изброих.
Тя се съблече от крепост. Вярно е, но също недостатъчно.
Тя се съблече от себе си за него. До дъно. До начало.
Взе му плитката и я изхвърли в огнището, за да не прави пове­че глупости.
Ако сте виждали една много хубава двойка - от далече и за крат­ко, възможно е да са били те. Жената е руса, с много стройни крака. Това наистина се забелязва отдалече.
Както отдалече се забелязват и стените на крепостта. Отвън те изглеждат за повечето очи златни. На него му се сториха неон. Ока­заха се восък и пламнаха в стотици свещи. Около всяка се виеха страстни пеперуди и изгаряха. Не болка, а тръпка бяха пла­мъчетата. Не смърт, а прераждане беше изгарянето на пеперудите. Те се превръщаха в светулки, които примигваха в тежкия мрак, изо­лирал не само тяхното, а изобщо човешкото съзнание от съзна­нието на вселената. Светулките играеха в мрака, а създаваха чувст­во, че мракът играе с тях. Със светулките и с двамата, които се лю­беха под светлините им.
Опасявам се, че разказът ми не е еротичен.
Когато ни се отдадат до дъно, се чувстваме на върха, и от вър­ха, тоест от покрива на кулата, той видя повече, отколкото бя­ха виждали очите му, защото толкова високо не беше се чув­ст­вал и гледката му откри възможности за много завоевания.
Тя спеше и той отряза част от косата й, за да си оплете нова плитка.
Излезе призори и мостът зад него се вдигна. Съзна, че е напра­вил грешка. Вдъхна дълбоко въздух и продължи.
Суха шир се откриваше пред очите му. Усети, че губи кураж. Губи увереност. Не пред пропаст, а от твърдата шир под краката си. Понякога тя е по-отчайваща.
И реши пак да превърже очите си. С нейната плитка. Бръкна в джоба си, извади я.
Казах ви, че е руса. Косите в плитката приличаха на пясък. И се превърнаха в пя­сък, който изтече между пръстите му.
Дъхът му спря.
Очите му за пръв път бяха широко отворени.
"Истината - прошепнаха устните му. - Виждах кула, а си мис­лех, че виждам жена. Върна ли се при жената, ще открия кулата."
Останалото не го произнесе, бързо го забрави, но тъй като виж­даше истината, знаеше, че дори тя да го допусне отново, някой ден той пак ще постъпи така. Изби мисълта от главата си.
Огледа се. Ширеше се пустиня. Пясъчни дюни. Между тях не мо­жеше да различи своите песъчинки. Всички бяха от изтекли меж­ду пръстите плитки.
Това е пустинята на духа, в която истината е съпруга, любов­ни­ца е само истината. Но ще ви успокоя - той не стана пустинен от­шелник.
Знаете, че в пустините са най-добрите казина.
В пустинята на духа е и "Казиното на живота", надуши го от­далече. Влезе в него и понеже имаше много истина да пилее, и понеже истината не му беше скъпа, а играта му харесваше, се заигра.
Вероятно играе и до днес. 

Комментариев нет:

Отправить комментарий

Follow by Email